2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Предателството (през едни очи)
или нека да съм подзаглавие изсипано в цитат
„Никой не може да държи Бейби в ъгъла”,
думи изляти от човек, който се зави усмихнат в прегръдките на рака и вдиша една вълна в критичното на точка. За винаги.
(ако четеш от ТУК има вероятност да не свършиш)
…Разливах влажен поглед във вълните,
разхвърлях миг
и ровех в пясъка за нов,
и нощ след нощ си късах тайно от звездите,
целувах Вятър,
дишах Хоризонт…
Не вярвам на никого. Пиша през сълзи и се давя в яд. И се мразя. И им прощавам. На себе си не мога. Не и сега. Никой не може да ме държи затворена. Никой. И съм цитат по facebook „Още не се е родил човека, който ще ми казва какво да правя”.
Когато някой нахвърля мисли по мен и ме вкарва в план имам очаквания да се движим по точките. Дневният ред трябва да се спазва, да НЕ СМЕ анархия, ред да сме.
За миг съм секната в мисъл. Ослушвам се. Децата над нас ПАК са скандал. Често си крещят и дори си посягат. Това ме плаши. А и де да беше сексуално, посягането, да глътнеш дъх и с кеф да слушаш, а сега съм напрегната и имам вид на прехапани устни. Влюбени са, но са истерични (почти като мен, аз поне съм истерия в тихото на думи (т.е. без думи)). ПАК се карат. А могат да са просто усмивка. Толкова е лесно. Но не вярват в силата й и не се възползват от красотата на форми. А всичко може да е събрано в ъгълчета. Усмихнати ъгълчета. Слушам ги. И съм тиха. Мъничко така. И ПАК съм цитата «Новите кооперации ги правят с тънки плочи». Боже. Толкова сложно строим отношения, а как лесно ги рушим. Може и да не е така. Но съм импулс по пръсти.
Лека съм и ми е хубаво. Макар и тъжна. Потъвам в спалня. И ето, ПАК сълзя. Глупости. Може и да си измислям, а може и да не. Все едно. Любимия открехна вратата, погледна ме в мълчание, някак остро и изпод вежди. Бяхме «лек скандал» преди известното на време. Не каза нищо. И излезе. А точно сега имам нужда да ме прегърне. Но съм горда в слабост. Печеля сълзи. Единствено това.
Но как започна всичко?! Как се завих в мокрото на сол под капките на хубав ден?! Как сама, с малко чужда помощ, се докарах до тук?!.. Как ли? Ами.. Ето така..
Късен следобед. На паркинга за гости е спрял сив металик. Зареждам усмивка, винаги, качвам се и съм думи изляти в страст:
- Хей, здравейте! Колко ми е гот. Колко ми е гот. Утре съм `free`. Баси кефа. Напрау шъ съ накъсам да си изкарам хърби.
Винаги съм десет идеи по харда на плюс и 80% от идеите съм провал по изпълнението. За това сега се уча да съм КАКТО ДОЙДЕ. И още съм усмихната. Не се давам лесно, но ми е трудно да се оглеждам в СЕРИОЗНОТО НА ПОГЛЕД. Мамка му, шибано трудно ми е, но го правя. Толкова го обичам. Толкова много.
И сме още движение в кола..
- Не си прави планове за утре. – любимия. Шибано позната фраза. Улучи ме `ето тук`. Подпирам поглед в стъкло на кола и капя в усмивка. Крия сълзи като мажа по тях с измислен хумор. Павката мълчи. Не ни е на нивото, за да се вкара във филма. А аз по женски се лижа от вътре в гордост. Болка. Тъпа-тъпа болка, но си е моя и си я къткам.
Искам да прекарам от времето на вън с него, с мъжа с когото се предполага, че ще остарея, или просто с някой, или ПЪК сама, все ми е едно. Искам да дишам. ТАКА КАКТО ми е сладко. Но съм отказ открит в поглед, защото ЛЪЖАТА ИЗЯДЕ ДОВЕРИЕТО. Това е неговия вариант. А моя, е че искам да крада тайно от дъха на хората. Искам свободно да лижа моменти. И искам, и той да е като мен. Но не е. И не търся вина. Цитат съм по себе си „Хората са щастливи различно”.
Картината не е мрачна в и н а г и. Усмихнат е с мен, но ме губи в стените. И ПАК плувам в думите, неговите, „Ти дом нямаш ли си?!”.. И ПАК съм сълзи, искам да кажа „ДА”, а очите ми бършат твърдото на джам, жадни да се „счупят във въздух”. Грея под Слънце.
Връщам се в посоката от паркинга за гости КЪМ НЯКЪДЕ. И пак в колата. Плъзгам усмивка в огледалото за задно виждане. Вече ми е минало. Бързо ми минава, а него го държи вечно. Нищо. Свикнала съм. Умея да се измислям в топлина и топя болката КАКТО СИ ЗНАМ. Търся го. В огледалото. Намирам строг поглед. Мека съм в усмивка, но го губя по ъгъла. Ината съм. И играя упорито. ПАК се хиля. Успявам леко да го вкарам в топлата си усмивка и дори пердаша неподходящо с бърз лаф. И ПАК нищо. Важното е, че чупим мълчанието и влизаме в ритъм на движение. Обичам движението. Но много от аверчетата пораснаха с излишна отговорност. Не говоря за „тинтири-минтири”,” правилата на живота” и „ала-бала”, а за това, че се стягат излишно в рамки, за да държат „положението” в ръце и не дишат свободно от себе си. Разбираш ме, нали?! Жени, мъже, баби, дядовци, съпруг, съпруга, деца! Съобразяваш се с всеки и се стягаш. Освен, ако всички не сте лимки. Но винаги някой държи идеята за посока. Така че добре дошъл в клуб „Прецакан винаги”.
И както съм в усмивка, а той в лека, а Павката се въргаля в посока `без мнение`, реших да съм уговорка. Звъня и резервирам времето на Бени с мен. Естествено извивам въпросителна физиономия като прося разрешение от любимия, и едва тогава си позволявам да драскам по фантазията, моята, със сто процентов кеф. Мда, среща съм пред Орбита и вече дишам море.
„Цял ден затворена сред банда луди, определено имам нужда от гледка”, мислех го.
Ангажимент номер ЕДНО – чекнат. Но предстоеше и номер две. А още не знаех. Любимия „свива сърце” всеки път, когато СЪМ УГОВОРКА. Изядох доверието ОЩЕ ТОГАВА. И ни е трудно, но не ми се обеснява..
Още сме маршрут, но вече с посока Орбита. Мобилния ми звъни. ПАК. А!! Раличка е! Вдигам.
- Рали, здравей. Кво става мо става?! Хей!
Усмихнато питам, но естествено не рапирам с фразите „кво-мо” пред мъжа ми, стискам си ги, защото той си ме харесва в с я к а к, но много държи да се държа на положение. Истината е, че не успявам. Т`ва с положението. Обичам да се лигавя с хората които ме кефят, но само когато аз реша. Разговора продължи в стил НЕЩО ТАКОВА:
- Утре какво ще правиш? – въпроса го зададе Рали.
Ако следиш диалога ще си в час „кой-кой е” в репликите.
- Добре, че не ме питаш за днес, защото вече се уговорих. Но за утре, хъм, момент.. мисля..
- Искаш ли да излезем?! Хайде де, кажи ДА.
По принцип не умея да отказвам КОГАТО ИСКАМ и реплекирах така:
- Амиии, ъ, добре, НО… - и започнах в дълъг вариант да излагам изискванията, които биха покрили критериите ми, за да се впише Рали в „план УТРЕ”, моя. И съм продължение по думите:
- .. но ако излизаме, ще те помоля да е преди обед. Става ли? Събуждаш ме, когато станеш. Свличаме се до плажа или КАКТО ДОЙДЕ, но искам да се прибера у дома, за да съм и с любимия. Разбираш ме, нали?!
- Е, той пък толкова ли не може без теб. Ама и ти си една. Хайде, хайде, не му се давай.
Не я цитирам точно, но усещането от звуци се разпиля с лека ирония по мен. Подобни фрази аз обичам да ги пестя. Знам, че всички сме различни, но има моменти, когато поговорката „два пъти мери, един път режи” е много хард по идеята за УСЕЩАНЕ. Знам-знам, по-подходящо за мнозина би била фразата „голям камък хвърли, голяма дума не казвай”, но в случая е ВСЕ ЕДНО, усетих се в болка. Но Рали е добричка и е преди всичко Човек, и като всеки човек не може да знае мен къде ме боли, или пък къде ме сърби. Съобразяване му е майката, но й прощавам. Самата аз често съм НЕСЪОБРАЗИТЕЛНА. Тъпо е, но е факт. Но по отношение на ТОВА как ще се изразя за трети човек, и то приятел на мой приятел, и не само, съм много деликатна и гледам да не правя излишни рани. Но от безброй лични наблюдения и за голямо мое съжаление хората не пестят. Както и да е, разговора продължи:
- Добре, разбрах ме се, аз ще видя с любимия дали евентуално няма да имаме някакви планове преди обед, и ако не, ми дзъркаш като станеш. Вкарваме се в раниците, считай че съм направила и гореща вода за 3in1, и ще лижем мекото на плаж.
- Оки. До утре.
- Оки.
Принципно бяхме кратки по разговора. Винаги се обеснявам дълго и не казвам нищо. Някой ден ще се науча да съм разбрана КРАТКА, но дотогава ще съм разпиляна в часове.
Пред Орбита съм. Вече. Усмихната съм. Махам лудо. И пресичам. Бени е тинейджър и е с шестнайсет годишната си дъщеря. Всъщност, все едно имах среща с две хлапета. Даже майката беше по-голям дечко от потомството. С кеф плюя по Бени три пъти, за да не я вкарам в уроки, пу-пу-пу. Хубаво ми е. Две години не бях спирала поглед по нея, и сега ми е „просто” хубаво. Опита се да ме вкара в някакъв бар, но я изчатках с бързото на поглед и приключихме ТАЗИ ТЕМА. Аз СЪМ РАЗХОДКА. И никой не може да ме държи затворена КЪДЕТО И ДА БИЛО, освен, ако АЗ не съм решение ПО ИДЕЯТА ЗА СТЕНИ, или в случая ПО КРЪГЛОТО НА МАСА. Но не бях. Исках да вървя. Исках да съм движение. Исках да блъскам поглед в чуждите очи по пътя. Да крада фрази от случайни минувачи. Да търкам стъпки по сивото на асфалта и да си представям, че НЯКЪДЕ ТАМ ще срещна случайно ТЕБ. Тъпо е. Знам.
Спряхме се `ей там` и гледахме морето от високо. Дълбаех във вълните и събирах звуци. Чувах ги. Бях бряг. Вълна след вълна. „Намокрих душата си” и БАМ, Бени ме върна в реалността като ме вкара в поредното на разговор.
(толкова много ми липсваш по някога)
Прибрах се малко преди осем без десет. Часа беше тъмен по цвета. А любимия сърдит. Аз излях усмивка, която бързо прибрах в ИНАТ. Кофти вечер, не ми се обеснява.
Мирише ми на утро.
Мобилния звъни. Протягам ръка и започвам да съм «бастър копче» по алармите. Имам минимум шест (аларми). Отново заспивам. В дълбокото на сън съм. И чувам устните на един приятел да прошепват „Обичам те”. Твоите. Запечатвам думите в спомен и се завивам в топло усещане.
Мобилния ПАК звъни. Минали са „два часа и мръдни” от алармения терор. Поглеждам. Рали е. Все пак сме уговорка. А и бях подготвена, че ще съм stand up по нейния сигнал.
- Алоуу. Ъъм.. – звуча небрежно сънена и си позволявам дори да се полигавя в утрото.
- Хайде, ставаш ли? Добро утро..
Водим тънък разговор, излят в усмивка. Разбрахме се, че се приготвяме, мием зъби, пием по едно кафе и сме АУТ от вкъщи. ПАК й повторих, че ИСКАМ да се прибера по обед, 12-13ч. И тя каза ОКИ.
ОКИ. ХА. Или ЪЪЪ. Не знам какво да кажа сега, но тогава това „оки” си беше ОКИ.
Вече дишам ден. Извадила съм се от хоризонталното на положение и мия зъби. Събличам влюбен поглед по любимия, а той пълзи в усмихната целувка по устните (ми). ДО СЛЕД МАЛКО, КОГАТО споменах за предстоящите действия. Толкова тъжно ми стана, че ПАК сме скъсани по струната, но АЗ ИСКАХ и ИМАХ НУЖДА ДА ДИШАМ «ОТ ВЪН». Не си говорим. Той мълчи. А аз поливам цветя.мия чинии. Прическа съм, без грим, облечена със спортна усмивка и в нисък старт. (не знам защо съм разказ по теб, но някой ден ще спра)
Рали трябваше вече да е тук. Все пак сме уговорка. Поглеждам часовника. Десет и половина минава. Звъня й. За да видя на къде е. И разговора. Баси. Стана ми шибано тъпо. Много тъпо.
- Рали, къде си?! Хайде, готова съм и те чакам.
- Ами виж.. Със моя ще отидем до един магазин за килими и после ще дойда.. А, и , между другото, чух се с Цвета.. Няма да дойде с нас. На Албена е, на плажче..
- Ъхъ..
И Рали продължава да е думи. Стегнати думи. Гузна е нещо. Поне така звучи.
- Ти искаш ли да.. Всъщност, с кола ли си? Не искаш ли да вземеш колата от твоя и да отидем там на плажче, при Цвети?!
- Рали, хей, няколко пъти ти намекнах тънко, че съм свободна ПРЕДИ и ОКОЛО ОБЯД, и сега.. и това с Албена. Съжалявам, не мога. Разбери ме.
- Ами добре тогава.
- Ще излизаме ли? Кога ще минеш?! – питам я.
- Виж. Не знам колко ще се забавим в магазина за килими. Но най-добре е, ако имаш други планове да не се съобразяваш с мен. Аз като свърша ще ти се обадя и ако си свободна ще излезем.. – прочетох предателство в гласа на Рали някак си в стил «друсан-надрусан»
След тези последни нейни думи бях изпита в болка, бях издишана в предателство, бях никому ненужне яд, и някак си се спънах прецакана. И понеже съм добричка, изсипах себе си в максимално УСИЛИЕ и й спестих толкова много излишна емоция от думи.
- Добре, обади се КОГАТО ТОГАВА..
Не беше точна. Аз прецаках топлата целувка на любимия, за да съм уговорката, която бяхме по план. Чаках я. Бях Свобода по решението да съм част от времето си с нея. Унизих се до толкова, че си позволих да правя обяснения, с които едва ли не, се оправдавах, че «ИСКАМ ДА СЪМ ВРЕМЕ И С МЪЖА СИ». Оплетох се в мрежата на НАИВНОСТТА, моята. И болеше. Много болеше. Но ме заболя не толкова, че тя ме предаде, а ме заболяха раните на любимия.
Аз вярвам в думите. Не винаги, но в повечето случаи. Или, може би, по-вярно би било да кажа «ИСКАМ ДА ВЯРВАМ». В крайна сметка, аз прецаквам личния си живот, за да лижа моменти с хора, които ми причиняват болка, въпреки че могат да ми я спестят.
Ако за теб не е безобидно да играеш с часовете, за мен е. Бях изгъзена по предателството, за да излижа този урок. Ралица е добричка, просто моите очаквания са В РАМКИТЕ НА МОИТЕ РАЗБИРАНИЯ. Така и не се научих да се обеснявам в думи..
Когато лишавам любимия от себе си, аз знам, че го предавам спрямо РАМКИТЕ НА НЕГОВИТЕ РАЗБИРАНИЯ. Всеки разбира различно, според това с кого иска да бъде `точно в този момент`. Аз съм егоист. И то голям. Аз съм инат, според з а в и с и.
Аз знам, че съм г р е ш к а, но боли, когато НЯМАМ КОЕТО ИСКАМ. И теб.
Простих още една болка. Защото съм лесна. Като теб. Но той, любимия, дали ще ми прости. Не заслужавам. А искам.
И си мисля, аз съм компромис по най-скъпите ми, и не пазя топлото на дом, а все гоня свободата на душата, и дивото на гората.
Всъщност болката си е болка, с предателство или без. Еднакво боли, ако си Човек.
Когато затворих телефона у м и р а х. Исках да съм в топла прегръдка, исках някой да ме държи в себе си и да ми дава силата на поглед, истински. Но бях горда. Отново.
Толкова бързо излязох през входната врата. Сълзях и бях движение без посока. Имах нужда да вървя. Трябваше да се освободя от гнева. Мислех за Море, дишах вълни, пипах крайбрежни спомени, спъвах се в усмихнатите очи на случайните миновачи. Това помага. Бях без мобилни. Бях без документи. Бях без пари. Гола. Влачех себе си в есента и триех ТЪГА.
Опитвам се да заспя. Децата ПАК са скандал.
амъ верну деня е спейшъл, тъй де :p
Тийнейджърско:)))
Ти си. И пълзя по годините с младоста на "пъпка в цвят" :)
амъ верну деня е спейшъл, тъй де :p
Толкова много емоции си събрала в разказа си...Но най-важното е, че искаш да си свободна. Намирам го за почти невъзможно, но ти продължавай да опитваш и да разказваш...
А аз имам само крайбрежни спомени:).
Тя е. Която иска.
Не аз.
:)
27.09.2010 14:54
пс-ъпък ми обясниха, че тез топчета помагали за регулиране на кръвното налягане. аз пък си ги подхвърлям из дланите и като се приближат - щрак! Докосват се, залепят се и се издава звук! много яки!
иначе си прав, за топчетата, моя прочит на твойте топчета е: "Далеч от очите, далеч от сърцето."
и пп: понякога и аз нищо не разбирам, жени, въри ги, печи ги, те все свойто си знаят :p
27.09.2010 15:19
пп: за да разбереш, трябва да си пил от сълзите, чуждите. Другото е ала-бала, също като мен :) хиля ти се, анонимен, хиля ти се, готину така.
пп2: Боже, верно съм се напушил. Редакция съм по собствения си коментар, ъъъ, нямъ съ обиждате, ей анонимните, щоту де гу давът тъй-въй, ама ха..
хъхъ
27.09.2010 15:28
- Свободата Санчо е като салама.
- И нея си я бива Ваша Светлост :)
Никой я няма, за това сме толкова жадни..
27.09.2010 15:52
27.09.2010 16:16
а и идиот е човек пълен с идеи, така че дреме ми на феса,
а и ще си говоря както си искам ЗАЩОТО Е ЯКО :)
пп: майтапа на страна, но нека е хубава и мека вечерта (ви). бях просто едни очи по една жена, всеки предава, дори и да не го осъзнава, по един или друг начин...
Мека и за теб...и със здраве...Наздраве ;))
27.09.2010 17:01
27.09.2010 17:27
"Каквото имаме, не го ценим, а като го изгубим - плачем"...
Аре сменяй темата - загубеното никога вече няма да го притежаваш, умник!
27.09.2010 20:20
само не разбрах кво е общото с постинга на хххх
Сълзи без смях не може, както и горе без долу и предателство без вярност. Всичко е 2в1, гледай нагоре по въздуха и слънцето и се усмихвай и ги пази тези които те обичат по чувствата, недей чувства надребно:)
Ни ти давам акъл, щот и за мен не ми стига, ами ей тъй драскам си каквоту си мъ накарала да помисля :P
хъхъ... ама си боли...
затова винаги, когато нещо хлъцне в теб на застояло- "Изнизах си задника до
морето и ми беше супер леко и готино"... защото така и трябва...
е те затва е задник ;)