Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Постинг
26.10.2010 12:59 -
Да се усмихваш. Малко на инат, но все пак да се усмихваш...
Автор: xxxx
Категория: Забавление
Прочетен: 4160 Коментари: 17 Гласове:
Последна промяна: 28.10.2010 16:00
Прочетен: 4160 Коментари: 17 Гласове:
19
Последна промяна: 28.10.2010 16:00
Гледка съм по нея.
Там на брега.
Влача поглед
и знам, че имахме нужда един от друг.
- Не можах да му простя, че ме изостави. Но се уча. Трябва да свикна. Нямам избор.
Мълча. Не казвам нищо. Само ровя с наведен - ниско долу - поглед в разбитите вълни и се правя на скала като поемам НА МАКС - удари, болки, вълни, сълзи, думи, бутилки, морски капризи, бесни ветрове и всевъзможни мазги. Не ми пречи. Такъв съм. Искам да изкрещя:
"Мамка му. Шибания живот ПАК ни прецака",
но просто преглъщам болката - малко трудно, но се справям - и изцеждам с почти празен глас: "КОЛКОТО ТОЛКОВА". И тя мълчи.
Слънцето тихо гали есента разпиляна в краката ни. Всъщност в краката ни няма нищо. Само голи мисли. И бели камъни. Искам да си дръпна цигарка, но се сещам, че ги отказах НА ИНАТ. И пак съм КАПО.
Къртя спомени и... и искам да я прегърна. Но не го правя. Слаб съм. Пак се замислям. Аз май съм силен само на ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ. Това го умея. Дори съм добър. И пак съм думи по нея, като този път се опитвам да вкарам и ЧЕРНОТО НА ХУМОР:
- Знаеш ли, често изпадам в състояния... шибани състояния, но оцелявам. Ей ме НА. Няма се даваме, тъй де. Вдигни глава. Виж ме де. Погледни ме. Хайде. Ама хубаво ме виж. Ан така, тъй-тъй. И аз се уча. Да не мислиш, че ми е лесно.
Пак забивам сбръчкан поглед в морето. И дълбая дъното без дори да знам какво точно търся. След миг-два мълчание се изливам в `някво` несвързано продължение:
- Майка ми побелява всеки път когато я изчаткам с hard-а на думите: "Е, какво толкова може да ми се случи?! Най-много да се гътна в бързото на деня". Подивява ти казвам... подивява, та чак откача. Много мрази когато говоря така, ъхъ.. Замисли се де, болка-болка, ама колко да е болка. И пак стигнахме до КОЛКОТО ТОЛКОВА. И без друго Времето лекува. - звуча малко вяло, но нямаше как, трябваше да кажа нещо. Исках да кажа нещо.
- Трябва да я щадиш - майка си - не си играй със Смъртта. А думите - те, хъм - дърпат опашката на дявола. - Каза го така леко, и вкара мека усмивка по мен.
Стана ми много тъпо. С нея се виждам от дъжд на вятър. Съученици сме от НЯКОГА, но годините ни запазиха ЛИЧНИ един към друг. Просто тя е добра, аз съм готин. Комбинация сме. И не сме на сила. Или се чувтстваш добре с един човек, или не. Иска ми се да мисля, че няма средно положение, но знам, че ИМА. Все едно. Истината е, че винаги е била много точна, нищо, че сме СРЕЩА в годината един-два пъти (че няма и толкова даже). Тън-мън няма братче. Скромна и точна. Това е. А аз съм лигльо.
Онзи ден й звъня. Като казвам онзи ден, считай, че беше поне преди седмица. Пак съм загазил и съм въпроси по нея. Служебни. Усмихвам се. И тя. По телефона. И между другото я питам:
- Как е баща ти?
- Той почина.
Баси. Стана ми много тъпо. Отново.
Обръщам се НА САМ - рак.
Обръщам се НА ТАМ - рак.
Мамка му.
Днес сърбаме БРЯГ. Двамата. Ей така. Задължен съм й. А и тя никога не ми отказва.
Забивам поглед в мокрото на камък - И ПАК РАК. Но този път морски. И се сещам за вица дето две рачета се срещнали на морското дъно и едното попитало другото "Как си", а Ддругото му отговорило: "Как да съм, мани-мани, откриха ми човек на белия дроб."
Казвам си СТИГА. Събирам слънце в шепи и искам да капя топъл по нея. Бъркам в раницата. Постилам усмивка. И правя пикник. Следобеда рисува кафе в ръцете ни. И слушаме музика. Вълните пръскат звуци и ние дишаме леката им мелодия. Свалям се с хоризонта. Смъртта вече е лек спомен по нас. И не ни тежи. А аз й разказвам мечтите си:
Искам да пътувам. Искам да съм свободен. Искам да избягам за `мъничко така`. Искам да правя акварел с маслени бои по паркет. Искам да науча италиански (защото ми се струва не само готино, но и модерно). Искам ДА СЕ ПРОДАМ (без да й обеснявам какво значи това). Искам да изчета всички яки заглавия. И й разказвам последната книга, която прочетох. Искам да се оглеждам в усмивката на сина си. В усмивката на всички хлапета. И не само. Толкова много ИСКАМ. Искам да се раздам. Без да свършвам.
Мечти събрани в моите сълзи. Някога. Сега. Все едно. Просто ги разпилях на един дъх опиянен от момента. Морето ме направи лесен.
На брега сме леки. И пак, искам да я прегърна. Но не го правя.
Изглеждам изкуствен в прегръдка. А не би трябвало. Просто на моменти съм студен, и искам да й спестя тръпката.
Листата изкапаха в есента. А аз изпих цветовете с поглед. Събирах шума с крака. Както едно време. Когато бях малък. Тогава играех с листата жаден. Ровех цветове. Спомням си ясно прашните обувки и строгия поглед на майка, който в крайна сметка се изсипваше в най-меката целувка върху детското ми чело.
Сега отново правех есента на купчинки. И ми беше хубаво. И тъжно.
И имах прах по велура на едни обувки - моите.
Имах я. Една приятелка, която ме хвана леко за ръка под капките на есента. А аз се правех ДЪРВЕН, и се стисках в емоция. Глупости. Винаги ми личи, но къв мъж съм. Твърд съм разсеян.
Последните няколко дни се преродих. По усмихнат съм. И Смъртта не ме плаши. Осъзнах, че чуждата болка ме прави и безразличен, и мек. Всъщност станах по безчувствен. Или по объркан. Разпилян съм. И дори не мога да пиша. А искам.
Есента е изсипана тъжна. И аз я изпих. Оглеждах се в едни очи . И просто се усмихвах. Малко на инат, но се усмихвах.
Вечерта се прибрах.
Затварям очи. И чакам. КОЛКОТО ТОЛКОВА. Не бързам.
Хората преливаме в Състояния, мислех си.
Заспах.
А когато се събудих Слънцето се разпиля в усмивка по мен. И аз я подарих. Такъв съм. Стискам-стискам, ама колко да я стискам... И пак стигаме до КОЛКОТО ТОЛКОВА. Живота е логичен в емоция, другото е математика.
- Не знам защо си причиняваш всичко това?
- Защо си причинявам КОЕ?
Оставям я без отговор. Не знам какво да кажа. Права е.
Тя е просто жената, която ми позволи да я прочета. И аз чета.
пп: Осъзнавам, че може и да съм сантиментален, но ми е все едно.. След небрежен разговор с една очарователна млада дама внезапно ми се прииска да бъда любим цитат от книга, точно ТУК:
...Едно семейство от квартала на сестра ми наскоро бе сполетяно от двойна трагедия, когато на младата майка и на три годишния й син поставиха диагноза рак. Когато Катрин ми разказа за това, успях само да промълвя шокирана: "Мили Боже, това семейство се нуждае от милостта ти." А тя твърдо отговори: "Това семейство се нуждае от задушено", и се хвана да организира целия квартал да носи вечеря на семейството на смени всяка вечер в продължение на цяла година. Не знам дали сестра ми напълно осъзнава, че това е милост.
по E.G.
Там на брега.
Влача поглед
и знам, че имахме нужда един от друг.
- Не можах да му простя, че ме изостави. Но се уча. Трябва да свикна. Нямам избор.
Мълча. Не казвам нищо. Само ровя с наведен - ниско долу - поглед в разбитите вълни и се правя на скала като поемам НА МАКС - удари, болки, вълни, сълзи, думи, бутилки, морски капризи, бесни ветрове и всевъзможни мазги. Не ми пречи. Такъв съм. Искам да изкрещя:
"Мамка му. Шибания живот ПАК ни прецака",
но просто преглъщам болката - малко трудно, но се справям - и изцеждам с почти празен глас: "КОЛКОТО ТОЛКОВА". И тя мълчи.
Слънцето тихо гали есента разпиляна в краката ни. Всъщност в краката ни няма нищо. Само голи мисли. И бели камъни. Искам да си дръпна цигарка, но се сещам, че ги отказах НА ИНАТ. И пак съм КАПО.
Къртя спомени и... и искам да я прегърна. Но не го правя. Слаб съм. Пак се замислям. Аз май съм силен само на ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ. Това го умея. Дори съм добър. И пак съм думи по нея, като този път се опитвам да вкарам и ЧЕРНОТО НА ХУМОР:
- Знаеш ли, често изпадам в състояния... шибани състояния, но оцелявам. Ей ме НА. Няма се даваме, тъй де. Вдигни глава. Виж ме де. Погледни ме. Хайде. Ама хубаво ме виж. Ан така, тъй-тъй. И аз се уча. Да не мислиш, че ми е лесно.
Пак забивам сбръчкан поглед в морето. И дълбая дъното без дори да знам какво точно търся. След миг-два мълчание се изливам в `някво` несвързано продължение:
- Майка ми побелява всеки път когато я изчаткам с hard-а на думите: "Е, какво толкова може да ми се случи?! Най-много да се гътна в бързото на деня". Подивява ти казвам... подивява, та чак откача. Много мрази когато говоря така, ъхъ.. Замисли се де, болка-болка, ама колко да е болка. И пак стигнахме до КОЛКОТО ТОЛКОВА. И без друго Времето лекува. - звуча малко вяло, но нямаше как, трябваше да кажа нещо. Исках да кажа нещо.
- Трябва да я щадиш - майка си - не си играй със Смъртта. А думите - те, хъм - дърпат опашката на дявола. - Каза го така леко, и вкара мека усмивка по мен.
Стана ми много тъпо. С нея се виждам от дъжд на вятър. Съученици сме от НЯКОГА, но годините ни запазиха ЛИЧНИ един към друг. Просто тя е добра, аз съм готин. Комбинация сме. И не сме на сила. Или се чувтстваш добре с един човек, или не. Иска ми се да мисля, че няма средно положение, но знам, че ИМА. Все едно. Истината е, че винаги е била много точна, нищо, че сме СРЕЩА в годината един-два пъти (че няма и толкова даже). Тън-мън няма братче. Скромна и точна. Това е. А аз съм лигльо.
Онзи ден й звъня. Като казвам онзи ден, считай, че беше поне преди седмица. Пак съм загазил и съм въпроси по нея. Служебни. Усмихвам се. И тя. По телефона. И между другото я питам:
- Как е баща ти?
- Той почина.
Баси. Стана ми много тъпо. Отново.
Обръщам се НА САМ - рак.
Обръщам се НА ТАМ - рак.
Мамка му.
Днес сърбаме БРЯГ. Двамата. Ей така. Задължен съм й. А и тя никога не ми отказва.
Забивам поглед в мокрото на камък - И ПАК РАК. Но този път морски. И се сещам за вица дето две рачета се срещнали на морското дъно и едното попитало другото "Как си", а Ддругото му отговорило: "Как да съм, мани-мани, откриха ми човек на белия дроб."
Казвам си СТИГА. Събирам слънце в шепи и искам да капя топъл по нея. Бъркам в раницата. Постилам усмивка. И правя пикник. Следобеда рисува кафе в ръцете ни. И слушаме музика. Вълните пръскат звуци и ние дишаме леката им мелодия. Свалям се с хоризонта. Смъртта вече е лек спомен по нас. И не ни тежи. А аз й разказвам мечтите си:
Искам да пътувам. Искам да съм свободен. Искам да избягам за `мъничко така`. Искам да правя акварел с маслени бои по паркет. Искам да науча италиански (защото ми се струва не само готино, но и модерно). Искам ДА СЕ ПРОДАМ (без да й обеснявам какво значи това). Искам да изчета всички яки заглавия. И й разказвам последната книга, която прочетох. Искам да се оглеждам в усмивката на сина си. В усмивката на всички хлапета. И не само. Толкова много ИСКАМ. Искам да се раздам. Без да свършвам.
Мечти събрани в моите сълзи. Някога. Сега. Все едно. Просто ги разпилях на един дъх опиянен от момента. Морето ме направи лесен.
На брега сме леки. И пак, искам да я прегърна. Но не го правя.
Изглеждам изкуствен в прегръдка. А не би трябвало. Просто на моменти съм студен, и искам да й спестя тръпката.
Листата изкапаха в есента. А аз изпих цветовете с поглед. Събирах шума с крака. Както едно време. Когато бях малък. Тогава играех с листата жаден. Ровех цветове. Спомням си ясно прашните обувки и строгия поглед на майка, който в крайна сметка се изсипваше в най-меката целувка върху детското ми чело.
Сега отново правех есента на купчинки. И ми беше хубаво. И тъжно.
И имах прах по велура на едни обувки - моите.
Имах я. Една приятелка, която ме хвана леко за ръка под капките на есента. А аз се правех ДЪРВЕН, и се стисках в емоция. Глупости. Винаги ми личи, но къв мъж съм. Твърд съм разсеян.
Последните няколко дни се преродих. По усмихнат съм. И Смъртта не ме плаши. Осъзнах, че чуждата болка ме прави и безразличен, и мек. Всъщност станах по безчувствен. Или по объркан. Разпилян съм. И дори не мога да пиша. А искам.
Есента е изсипана тъжна. И аз я изпих. Оглеждах се в едни очи . И просто се усмихвах. Малко на инат, но се усмихвах.
Вечерта се прибрах.
Затварям очи. И чакам. КОЛКОТО ТОЛКОВА. Не бързам.
Хората преливаме в Състояния, мислех си.
Заспах.
А когато се събудих Слънцето се разпиля в усмивка по мен. И аз я подарих. Такъв съм. Стискам-стискам, ама колко да я стискам... И пак стигаме до КОЛКОТО ТОЛКОВА. Живота е логичен в емоция, другото е математика.
- Не знам защо си причиняваш всичко това?
- Защо си причинявам КОЕ?
Оставям я без отговор. Не знам какво да кажа. Права е.
Тя е просто жената, която ми позволи да я прочета. И аз чета.
пп: Осъзнавам, че може и да съм сантиментален, но ми е все едно.. След небрежен разговор с една очарователна млада дама внезапно ми се прииска да бъда любим цитат от книга, точно ТУК:
...Едно семейство от квартала на сестра ми наскоро бе сполетяно от двойна трагедия, когато на младата майка и на три годишния й син поставиха диагноза рак. Когато Катрин ми разказа за това, успях само да промълвя шокирана: "Мили Боже, това семейство се нуждае от милостта ти." А тя твърдо отговори: "Това семейство се нуждае от задушено", и се хвана да организира целия квартал да носи вечеря на семейството на смени всяка вечер в продължение на цяла година. Не знам дали сестра ми напълно осъзнава, че това е милост.
по E.G.
1.
анонимен -
Колкото, толкова,
26.10.2010 13:26
26.10.2010 13:26
толкова, колкото екота се пласти в купА ...-ционалност, дървени въглища и шиш от смеха...така, както стесненото от есента лято чете пластовете душа в стомаха, сърце, по уста...рак, как да уловиш хода напред на цветовете.
цитирайЧети, без да се разсейваш...
цитирайкоято позволи да я прочетат...намерено заглавие за едно мое прелистване :)
Благодаря :)
цитирайБлагодаря :)
4.
razkazvachka -
Чети-чети, пак отначало докато го научиш и насън тва с усмивката разпиляна по нея:)))
26.10.2010 14:06
26.10.2010 14:06
и после пак го преговаряй и колкото пъти можеш - толкова!
и пак!
Нямам море наоколо - но тревата носи от снощи дъжда от някакъв облак - цялата е в диаманти от усмивката, разпиляна по нея - хайде - твоя е!
цитирайи пак!
Нямам море наоколо - но тревата носи от снощи дъжда от някакъв облак - цялата е в диаманти от усмивката, разпиляна по нея - хайде - твоя е!
бос върху трева.
И ми е готино. И съм нахилен. Просто днес е празник и искам да се помоля на Св. Димитър Миротворец за здраве и за още нещо..
:) и знам, че съм чут..
цитирайИ ми е готино. И съм нахилен. Просто днес е празник и искам да се помоля на Св. Димитър Миротворец за здраве и за още нещо..
:) и знам, че съм чут..
и му придърпа края... Дали на инат, или Не...или Колкото Толкова, важното е, че се усмихваш, сега...и днес :) И пак Колкото Толкова, асоциативно с "Да обичаш на инат" и пак се усмихваш (и утре), и не си безразличен по чуждата болка...никак не си безразличен....тъй си мисля аз, а дали ме разбра.....не знам :)))))
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=nrAL7nZNa7c
цитирайИ оцелявам ! И отстоявам !
:))
цитирай:))
усмивка...колкото толкова
цитирайи пак е есен, и пак живота си тече - небрежен и отнесен.
И пак съм тук, и пак на пук на всички гадости
шъ ви съ ухиля,
а това го мога, хъм, да кажем доста добре хъхъ :p
тенск готини за коментарите, бъдете живи и здрави - да не е както дойде :)
цитирайИ пак съм тук, и пак на пук на всички гадости
шъ ви съ ухиля,
а това го мога, хъм, да кажем доста добре хъхъ :p
тенск готини за коментарите, бъдете живи и здрави - да не е както дойде :)
11.
анонимен -
четка по егото
27.10.2010 09:29
27.10.2010 09:29
толкова колкото
цитирайи ми липсваш :)....надявам се, че поне се усмихваш :)))))
цитирайОтдавна не бях чела нещо, с такова удоволствие.
Поздрави.
Написали сте го прекрасно - емоционално, динамично, модерно, интелигентно...грабващо.
цитирайПоздрави.
Написали сте го прекрасно - емоционално, динамично, модерно, интелигентно...грабващо.
Поздрави ,КАХЪЙ
Ме темерав
цитирайМе темерав
тенкс мен,
пази се, чи иначе мамата си и-бало..
цитирайпази се, чи иначе мамата си и-бало..
Ох, как свириш по тънките струни...
цитирайВдишах те, а как да те издишам...
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 3736
Блогрол