Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2010 11:11 - Недочакано бъдеще в цветовете на Залез
Автор: xxxx Категория: Забавление   
Прочетен: 2668 Коментари: 15 Гласове:
18


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
НЕДОЧАКАНО БЪДЕЩЕ В ЦВЕТОВЕТЕ НА ЗАЛЕЗ

или
нека да съм подзаглавие

ЖЪЛТ СПОМЕН ИЗРОВЕН ОТ ЕДНО ИЗТЪРВАНО МИНАЛО

...Опашката на гущера 
държа в ръка,
но изтървах мига,
за да ти подаря безопасността...

Знам какво е да искаш да подариш нещо на любим човек, но да си пропилял Възможността, да си я пуснал да изкапе - някъде там - във Времето. Момента се измива разпилян небрежно в едно НЕДОЧАКАНО БЪДЕЩЕ. Опаковал си ситно подаръче, стискаш го в шепа. И гледаш влажно. Гледаш жадно. За друга Възможност. Искаш да си още един шанс. А всъщност си ЖЪЛТ СПОМЕН изровен от едно ИЗТЪРВАНО МИНАЛО.

Хващам се да мисля за нея ТОЛКОВА ЧЕСТО, КОЛКОТО Е НЕОБХОДИМО. Понякога плача. Понякога посягам с ръка. Но не я докосвам. А понякога просто гледам празно. НА НЯКЪДЕ.

Часът е късен. По булеварда все още ръмжат двигателите на градския транспорт, но със всяка изминала секунда Нощта изсмуква звука и го превръща в най-обикновена Тишина. А аз рисувам панделка -  най-красивата панделка - и се правя, че ми е лесно. Всъщност, трудно ли ми е?, питам се...

(И) Няколко часа по рано. И пак аз. В компанията на едно очарователно малко момиченце, и топлата усмивка на неговата майка. Пилеем се в следобедни закачки. Въргаляме се в цветовете на килим. Правим "ей такива" стъпчици, които - повярвай ми - не са по-дълги от осемнайсет-двайсет-двайсет и два сантиметра. Имаш красива внучка. Искам да ти го кажа. Казвам го. Но и ти се разпиля в залеза на младостта. ТОЛКОВА МЛАДА.

Часовете са си часове. Търкалят се, и аз с тях.

Вече съм БАГАЖ в сивото на кола. Никол и Дани са пакет на задната седалка. И сме пътници. Правим "чао" в купе на моята любима майчица и съм ЗАДАЧА да ги изхвърля, тях двечките, - ама без много-много да ги боли - по адресна регистрация. Правя го. Дани държи ръчичката на малката Ники и се правят на махало за довиждане през външното на джам. А аз се хиля тъпо в купето.



Оставам сам. ИЗПЪЛНЕН СЪМ ПО ЗАДАЧАТА. И потеглям към дома. И съм мисъл ПАК, в купето на колата: "Тази вечер любимата е УГОВОРКА с приятелки", и ми се прокрадва една елегантна идейка дали да не свия към плажа, и да се нагълтам с МОРЕ. Усмихвам се. Днес не ми стиска. А и без това обещах да й направя пиперки на фурна, и да я закарам до клуба. Четвъртък е.
Влюбен съм в усмивката й. И докато карам (все още към дома) осъзнавам, че я имам по устните си, в очите си, в ръцете си, дишам я, разхвърлям гласа й в слух. И се пилея във всяко нейно вдишване и издишване. Въпреки всичко. Тя е моята Любов. Замислям се: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."


Представих си се старец - някъде на 80-85 години (Оптимист!) - и моята побеляла 77-82 годишна Любов. Все още млада. Въпреки годините.
Усмихнат съм, защото току-що съм изровил от онова ИЗТЪРВАНО МИНАЛО последното изречение от предходния абзац: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."
Ръцете ми треперят леко от паркинсона, но това не ми пречи да държа ръката й. А тя пилее усмивка по дълбоките ми бръчки. Но е Жива.
Все още.


Спирам да си представям...

На няколко пъти се усещам, че съм НЕ ПРОСТО НА КОСЪМ ДА ЛИЗНА ТРОТОАРА, а направо ЩЯХ ДА МУ ЗАБИЯ ТАКЪВ РЪБ, и да му доукрася изкъртената физиономия. Но се вкарах на време в пътя. И този кофти момент остава зад гърба ми, както и все още зеления парк, както и Дани и Ники, и готината усмивка на майка ми, както всичко, което БЕШЕ.

ТОГАВА СЕ СЛУЧИ.

Виждах моста. Погалих очите си в простора. Дрогирах се както аз си знам. И ПАК щях да се вкарам в БЕЛЯ - за две бройки дъ съ гътна без да искам, щот съм такъв зяпач, дет `нит съ води, нит съ кара`...
Дъхът ми секна в някакъв ненаситен кеф. Небето ме открадна в поглед. Бях стъпка върху спирачка и свих в посока Море (можех да свия и леко у лево, но реших да не вдигам ИЗЛИШНО адреналина на тоя зад мен).
Загубих се в Небесата. Гълтах пейзаж. Цветът е разлят розов. Изсипан в Залез. Влюбих се разплакан в Гледката. И исках да й я опаковам  в рисунка и да я накарам ДА ДИША ЖИВА ЗАЛЕЗА. Но не ми се получи. Спомен съм в цвят. Любима е в розово. А аз съм написан в импулс, и бъркам в бедното на речник. Не мога да събера ненаситния си поглед в бялото на хартия, но съм подарък по една жена, която си отиде толкова млада, но и толкова силна въпреки всичко. 

За теб съм опаковал в нарисувана панделка МОИТЕ ПЪСТРИ ОЧИ В  МИГ СЪБРАНА ГЛЕДКА.

И искам да съм цитат от човек, който погледна италианското небе и подари на една красавица следния израз: "Твоите очи, къс от небето безкрайно".


Изкапах в Залеза. За мъничко така. Млад. Но жив. И ти шепна "Имаш прекрасна внучка".



Красотата отклонява от пътя. Но за кратко.



Вече съм у дома. Изписан неразбрано, но усмихнат. Имах нужда да го направя. И ПАК, да бъда за мъничко така с теб.
 
Въпреки Смъртта
се усмихваше силна.
Помня. И заспивам лек.




Тагове:   бъдеще,   недочакано,


Гласувай:
18
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: xxxx
Категория: Забавление
Прочетен: 512451
Постинги: 95
Коментари: 1821
Гласове: 3732
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031