Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Постинг
27.12.2010 16:46 -
Кучи декемврийски студ
КУЧИ ДЕКЕМВРИЙСКИ СТУД
или
нека да съм подзаглавие
(В навечерието на Коледа чагъркам спомени )
на баща ми
ИЗПИСАН СЪМ по дължината. И в стил "АЛА КЪС СЪМ ПО ТЕКСТА" тъпча думите на макс по сбитото на идея...
всъщност...
...у дома съм. Чоплим спомени и пилеем миналото по ъглите на разпиляна усмивка. Бъдни вечер е. Аз и моето семейство дишаме аромата на топла погача и разхвърляме весел смях.
Годината е 2010-та. За едни е ТАКАВА , а за други ОНАКАВА. Не че ми е ВСЕ ТАЯ, ама КВОТ БИЛО БИЛО. Дай Боже ОТ ТУК НА СЕТНЕ ДА Е НА ПО-ДОБРО. Всъщност хубаво ми е. Много. Правя опит да задържа момента на вечерта - вечно в мен! - и успявам. Затворих очи и заключих рошавата си усмивка някъде ТАМ - в неговото минало...
В миналото на 1968-69г...
"Кучи декемврийски студ. Аз седми-осми клас. Или казано иначе, 13-14 годишен бабаит. Ровя балкана с КОМПАНИЯ И СИЕ и се правя НА СТОП по пътната артерия на НРБ.
Пак се бяхме чупили от нашите. Поредното бягство. София остана някъде горе в лево на картата, но това не ни бръснеше. Редовно забивахме НА НЯКЪДЕ и НЕ БЕРЯХМЕ ОТ ГРИЖАТА - имаше кой друг да я бере. Ние бяхме по плодовете - както се казва "на есен с песен"...
Вълци вият, вятър плющи. И ние, в ритъм доктор Хаус, правим жалък опит да се вкараме в пътя. А тъмното небе - глътнало всички звезди - сее страх сред жалките ни измръзнали душици и рисува заглавие в заскрежените ни мисли: "Дън` земем да съ гътнем саму от студ, чи утиде - завалийката - и идейния проект" ...
Тръгнахме ОТ НЯКЪДЕ с влак. Стигнахме пак ДО НЯКЪДЕ на автостоп. Приспахме в бабата на Люси, но на сутринта отново БЯХМЕ ПОСОКА. Нашите сигурно ни търсеха, но на кого му пукаше. Не и на нас. Не още.
Пътя е както дойде - с влак, "с вдигнат палец", пеш, И ПАК на автостоп... Баси. Не ни беше лесно. Верно бяхме корави кучета. Но мамка му, никак не ни беше лесно.
Следваща дестинация Самоков. Симо имаше идея да направим една врътка и до неговото село и чак след това да сме кръгом към Софето.
През кози пътечки газим кал, тъпчем сняг, дишаме лед и правим дъха си на кокалче. Не бяхме добре екипирани. Сополите ни БЯХА ВИСУЛКИ, а акъла ни беше НА ЧОМПИ и се опъваше на всичко, което ДАВА СЪВЕТИ.
Малко преди да излезем на главния път си дръпнахме по една баня, както се казва ВЧЕСАХМЕ СЕ . Демек, (АЙ НЕКА ДА СЪ НАПРАЯ НА ПРЕВОДАЧ) гепих дамаджаната с ракиджоса и "изпрах", с лютата течност, калта от омазаните си на макс кубинки.
Баси и времената!!! Да, така си беше, аз и те - отбор юнаци - и лудостта разпиляна в идеята да бъдем МЪЖЕ. ЛУКС, който днес малцина се усмеляват да излижат...
И СМЕ ПЪТНИЦИ. За Самоков. И лисицата Симо, който единтсвен надушваше посоката в генгерлика, успя да ни направи СТЪПКИ ПО АСФАЛТ. Бяхме на главен път 82. Започнахме да се правим на стопаджии. Всъщност ние си бяхме такива. В случая - среднощни стопаджии. Кофтито беше, че никой не спираше. Хората бяха наплашени. По радио и телевизия НОВИНИТЕ тръбяха за ЖОРО ПАВЕТО. Точно по това време милицията правеше хайка и търсеше под дърво и камък серийният изнасилвач от квартал Коньовица (известен като Жоро Павето, защото с увито в кърпа паве отне живота на доста столичанки). И затова и никой не се правеше НА СПИРАЧКА при вида на вдигнатите ни, в посока към небето, палци.
Бяхме на предела на силите си. Изпита НАДЕЖДАТА се бе превърнала във вечен мираж, а ние нямахме сили дори да му се насладим.
И тогава...
...фарове в ноща. Баси. Шанс е. Пореден. Аз, Симо и Люси се правим на ПАЛЦИ В ТЪМНОТО. Димо и Любо - те, с ръце в джобовете - им беше все едно. Но този път превозното средство спира. Шофьора се провиква:
- Всички пред фаровете. Веднага.
И се строихме в тъмното като последните измислени зевзеци готови за шоуто на вечерта. След като включи няколко пъти на къси-дългни, и след като ни огледа едно ти ми хубаво и ни прецени, че нито един от нас не е Жоро Павето, тогава шофьора продължи да се прави на ВЪПРОСНИК и ни заразпитва:
- От къде сте ве?
- От самоковските села..
- На къде в тоя кучи студ, завалийката, сте тръгнали, а, а, да въ съдера от бой малку ши вий...
- За Самоков. - каза Симо.
- Да въ запука някой, барем ви дойде акъла.. Аре мятайте се. До Самоков.
Не чакахме втора покана. Метнахме се от зад в каросерията. А там - ядец!!! От зад беше изсипана една камара пясък. Влажен, мокър пясък. И ние в него. Всичко в синхрон със сезона - влагата, студа... Все пак си беше декември. Кучи декември.
И Самоков в краката ни. Ние изсипани пред жп гарата събираме погледите на местните мангали, а последните, като глутница вълци са впили остро поглед в джобовете ни. От всякъде блъскаме на ИЗВЪНГРАДСКИ - с тия раници, с тва хард-рок самочувствие, с изкривените от студ лица - всичко се събираше в лафа: НЕ СЪМ ОТ ТУК И СЪМ ЗА МАЛКО. Не че нещо, ама... Ама чупихме се от жп гарата де. Беше си излишно да рискуваме здравето и физическото си възпитание с цингарелите. Решихме, че на по сигурно и по топло ще се почувстваме в окръжната болница на Самоков.
Пред болницата сме. Издебнахме пазача и тогава се шмугнахме вътре. Вече наистина нямахме сили. Изцеждахме въображение от увяхналите си мечти и рисувахме ОГНИЩЕ В ШЕПИ. Вътре сме. В болницата. Симо и аз се оглеждаме като гърмяни зайци. Ужасно ни се спи. На всички. Гушим се по някви "изгърбени" пейки и отново СМЕ ОПИТ ДА УДАРИМ ЕДНА ГЛАВА. Но и тук е студено. Не се спи. Ставаме. ПОСОКА СМЕ по стълбите на горе. Търсим по топъл етаж. Но уви КЪСМЕТЪТ ни се спъна в метална кофа, която се раздрънча зверски и превърна Тишината в БОДРИ СТЪПКИ НА ПАЗАЧ. Трябваше да се чупим и от тук.
Пак сме под декемврийското самоковско небе. Заровихме крака в снега и си свихме гнезда в заснежените пейки. Не просим милост! Лижем мъжкото си достойнство в брачна тишина и не просим!
Явно наистина сме били ВИСУЛКИ, защото по едно време пазача дойде и ни "посрита". Прибра ни на топло в неговата къщичка, а там пукаха дръвца и грееше истинска мека топлинка. Блаженство. Почти се разплаках. Не мога да го опиша с думи. Плаках без глас. Плаках сам, като МЪЖ.
Пазача завъртя един бърз телефонен разговор в посока милицията. Отсреща бяха отвсякъде в час, относно това за какво става на въпрос. Още по-вече, по това време баща ми, ако не се лъжа, беше подполковник и беше пуснал кучетата по следите на дивеча. Т.е. издирваха ни. И знаех, че когато ме спипа нямаше да ми се размине.
След малко телефона звънна. Пазача изръси едно среднощно: "АЛО". Микрофона беше с доста висока чувствителност, така че, всичко се чуваше. . Познах гласа на баща ми:
"Всички добре ли са?", питаше той.
А пазача отговори:
"Да другарю подполковник, всички са добре.. ще наредите ли да ги настаним някъде..."
Тогава... тогава чух как отсреща се разнесоха в див хеви метъл гласните струни на баща ми:
"Да наредя КАКВООО?!!! Не разбрах да наредя КАКВОО?!! По дяволите, никакво настаняване, ВСИЧКИ - ПРАВИ ДО СТАНЕТА. ДО ЕДИН."
(Той) дори не пожела да ме чуе. А и бях достатъчно горд, за да се правя НА РАЗГОВОР С НЕГО. В крайна сметка, пазача, естествено, не ни остави прави до стената. Погрижиха се за нас и после дойдоха две коли и ни прибраха.."
И после, заровен някъде в 1940-та година, изпих още няколко спомена. Всеки капеше в топла емоция, когато си спомняше своето минало...
или
нека да съм подзаглавие
(В навечерието на Коледа чагъркам спомени )
на баща ми
ИЗПИСАН СЪМ по дължината. И в стил "АЛА КЪС СЪМ ПО ТЕКСТА" тъпча думите на макс по сбитото на идея...
всъщност...
...у дома съм. Чоплим спомени и пилеем миналото по ъглите на разпиляна усмивка. Бъдни вечер е. Аз и моето семейство дишаме аромата на топла погача и разхвърляме весел смях.
Годината е 2010-та. За едни е ТАКАВА , а за други ОНАКАВА. Не че ми е ВСЕ ТАЯ, ама КВОТ БИЛО БИЛО. Дай Боже ОТ ТУК НА СЕТНЕ ДА Е НА ПО-ДОБРО. Всъщност хубаво ми е. Много. Правя опит да задържа момента на вечерта - вечно в мен! - и успявам. Затворих очи и заключих рошавата си усмивка някъде ТАМ - в неговото минало...
В миналото на 1968-69г...
"Кучи декемврийски студ. Аз седми-осми клас. Или казано иначе, 13-14 годишен бабаит. Ровя балкана с КОМПАНИЯ И СИЕ и се правя НА СТОП по пътната артерия на НРБ.
Пак се бяхме чупили от нашите. Поредното бягство. София остана някъде горе в лево на картата, но това не ни бръснеше. Редовно забивахме НА НЯКЪДЕ и НЕ БЕРЯХМЕ ОТ ГРИЖАТА - имаше кой друг да я бере. Ние бяхме по плодовете - както се казва "на есен с песен"...
Вълци вият, вятър плющи. И ние, в ритъм доктор Хаус, правим жалък опит да се вкараме в пътя. А тъмното небе - глътнало всички звезди - сее страх сред жалките ни измръзнали душици и рисува заглавие в заскрежените ни мисли: "Дън` земем да съ гътнем саму от студ, чи утиде - завалийката - и идейния проект" ...
Тръгнахме ОТ НЯКЪДЕ с влак. Стигнахме пак ДО НЯКЪДЕ на автостоп. Приспахме в бабата на Люси, но на сутринта отново БЯХМЕ ПОСОКА. Нашите сигурно ни търсеха, но на кого му пукаше. Не и на нас. Не още.
Пътя е както дойде - с влак, "с вдигнат палец", пеш, И ПАК на автостоп... Баси. Не ни беше лесно. Верно бяхме корави кучета. Но мамка му, никак не ни беше лесно.
Следваща дестинация Самоков. Симо имаше идея да направим една врътка и до неговото село и чак след това да сме кръгом към Софето.
През кози пътечки газим кал, тъпчем сняг, дишаме лед и правим дъха си на кокалче. Не бяхме добре екипирани. Сополите ни БЯХА ВИСУЛКИ, а акъла ни беше НА ЧОМПИ и се опъваше на всичко, което ДАВА СЪВЕТИ.
Малко преди да излезем на главния път си дръпнахме по една баня, както се казва ВЧЕСАХМЕ СЕ . Демек, (АЙ НЕКА ДА СЪ НАПРАЯ НА ПРЕВОДАЧ) гепих дамаджаната с ракиджоса и "изпрах", с лютата течност, калта от омазаните си на макс кубинки.
Баси и времената!!! Да, така си беше, аз и те - отбор юнаци - и лудостта разпиляна в идеята да бъдем МЪЖЕ. ЛУКС, който днес малцина се усмеляват да излижат...
И СМЕ ПЪТНИЦИ. За Самоков. И лисицата Симо, който единтсвен надушваше посоката в генгерлика, успя да ни направи СТЪПКИ ПО АСФАЛТ. Бяхме на главен път 82. Започнахме да се правим на стопаджии. Всъщност ние си бяхме такива. В случая - среднощни стопаджии. Кофтито беше, че никой не спираше. Хората бяха наплашени. По радио и телевизия НОВИНИТЕ тръбяха за ЖОРО ПАВЕТО. Точно по това време милицията правеше хайка и търсеше под дърво и камък серийният изнасилвач от квартал Коньовица (известен като Жоро Павето, защото с увито в кърпа паве отне живота на доста столичанки). И затова и никой не се правеше НА СПИРАЧКА при вида на вдигнатите ни, в посока към небето, палци.
Бяхме на предела на силите си. Изпита НАДЕЖДАТА се бе превърнала във вечен мираж, а ние нямахме сили дори да му се насладим.
И тогава...
...фарове в ноща. Баси. Шанс е. Пореден. Аз, Симо и Люси се правим на ПАЛЦИ В ТЪМНОТО. Димо и Любо - те, с ръце в джобовете - им беше все едно. Но този път превозното средство спира. Шофьора се провиква:
- Всички пред фаровете. Веднага.
И се строихме в тъмното като последните измислени зевзеци готови за шоуто на вечерта. След като включи няколко пъти на къси-дългни, и след като ни огледа едно ти ми хубаво и ни прецени, че нито един от нас не е Жоро Павето, тогава шофьора продължи да се прави на ВЪПРОСНИК и ни заразпитва:
- От къде сте ве?
- От самоковските села..
- На къде в тоя кучи студ, завалийката, сте тръгнали, а, а, да въ съдера от бой малку ши вий...
- За Самоков. - каза Симо.
- Да въ запука някой, барем ви дойде акъла.. Аре мятайте се. До Самоков.
Не чакахме втора покана. Метнахме се от зад в каросерията. А там - ядец!!! От зад беше изсипана една камара пясък. Влажен, мокър пясък. И ние в него. Всичко в синхрон със сезона - влагата, студа... Все пак си беше декември. Кучи декември.
И Самоков в краката ни. Ние изсипани пред жп гарата събираме погледите на местните мангали, а последните, като глутница вълци са впили остро поглед в джобовете ни. От всякъде блъскаме на ИЗВЪНГРАДСКИ - с тия раници, с тва хард-рок самочувствие, с изкривените от студ лица - всичко се събираше в лафа: НЕ СЪМ ОТ ТУК И СЪМ ЗА МАЛКО. Не че нещо, ама... Ама чупихме се от жп гарата де. Беше си излишно да рискуваме здравето и физическото си възпитание с цингарелите. Решихме, че на по сигурно и по топло ще се почувстваме в окръжната болница на Самоков.
Пред болницата сме. Издебнахме пазача и тогава се шмугнахме вътре. Вече наистина нямахме сили. Изцеждахме въображение от увяхналите си мечти и рисувахме ОГНИЩЕ В ШЕПИ. Вътре сме. В болницата. Симо и аз се оглеждаме като гърмяни зайци. Ужасно ни се спи. На всички. Гушим се по някви "изгърбени" пейки и отново СМЕ ОПИТ ДА УДАРИМ ЕДНА ГЛАВА. Но и тук е студено. Не се спи. Ставаме. ПОСОКА СМЕ по стълбите на горе. Търсим по топъл етаж. Но уви КЪСМЕТЪТ ни се спъна в метална кофа, която се раздрънча зверски и превърна Тишината в БОДРИ СТЪПКИ НА ПАЗАЧ. Трябваше да се чупим и от тук.
Пак сме под декемврийското самоковско небе. Заровихме крака в снега и си свихме гнезда в заснежените пейки. Не просим милост! Лижем мъжкото си достойнство в брачна тишина и не просим!
Явно наистина сме били ВИСУЛКИ, защото по едно време пазача дойде и ни "посрита". Прибра ни на топло в неговата къщичка, а там пукаха дръвца и грееше истинска мека топлинка. Блаженство. Почти се разплаках. Не мога да го опиша с думи. Плаках без глас. Плаках сам, като МЪЖ.
Пазача завъртя един бърз телефонен разговор в посока милицията. Отсреща бяха отвсякъде в час, относно това за какво става на въпрос. Още по-вече, по това време баща ми, ако не се лъжа, беше подполковник и беше пуснал кучетата по следите на дивеча. Т.е. издирваха ни. И знаех, че когато ме спипа нямаше да ми се размине.
След малко телефона звънна. Пазача изръси едно среднощно: "АЛО". Микрофона беше с доста висока чувствителност, така че, всичко се чуваше. . Познах гласа на баща ми:
"Всички добре ли са?", питаше той.
А пазача отговори:
"Да другарю подполковник, всички са добре.. ще наредите ли да ги настаним някъде..."
Тогава... тогава чух как отсреща се разнесоха в див хеви метъл гласните струни на баща ми:
"Да наредя КАКВООО?!!! Не разбрах да наредя КАКВОО?!! По дяволите, никакво настаняване, ВСИЧКИ - ПРАВИ ДО СТАНЕТА. ДО ЕДИН."
(Той) дори не пожела да ме чуе. А и бях достатъчно горд, за да се правя НА РАЗГОВОР С НЕГО. В крайна сметка, пазача, естествено, не ни остави прави до стената. Погрижиха се за нас и после дойдоха две коли и ни прибраха.."
И после, заровен някъде в 1940-та година, изпих още няколко спомена. Всеки капеше в топла емоция, когато си спомняше своето минало...
и си жив след всичкото това?!
Правиш се на спомен и се вързахме да те слушаме, докато навън други протестиращи пускаха бомбички...
цитирайПравиш се на спомен и се вързахме да те слушаме, докато навън други протестиращи пускаха бомбички...
и хем ОЩЕ МЪРДАМ хъхъхъ :p
разказвачке-квачке, мирише на Коледа, а аз се правя на висулка като бъркам в чуждия споменник...
Аре, гепи-хипи-хей-генерация, весела нация :p
пп: утивъм дъ съ изфирясвам, чи пак дъ дойда, нъл тъй?!
отг.: ТЪЙ Я!
цитирайразказвачке-квачке, мирише на Коледа, а аз се правя на висулка като бъркам в чуждия споменник...
Аре, гепи-хипи-хей-генерация, весела нация :p
пп: утивъм дъ съ изфирясвам, чи пак дъ дойда, нъл тъй?!
отг.: ТЪЙ Я!
Всичко в написаното е добре, само да кажа, че ние в Самоков НИКОГА, АМА НИКОГА НЕ СМЕ ИМАЛИ ЖП ГАРА.:)))))))
В историята на града като виц се носи, че едно време не знам си кой цар казал - вие, самоковци какво искате за награда БИК или ВЛАК, а самоковци рекли, че искат БИК и....оттогава все се нервираме на лошия криволичещ път до София, с непрекъснати катастрофи и тирове...ама хак да ние....щом сме заложили на БИКА....
Не ми се сърди...текста подлежи на корекция, щотУ мое и некой друг самоковец да намине през блога и .... ке ти се смее от сърце :))))), а аз само приятелски вметвам.
Хубава вечер !:)))
цитирайВ историята на града като виц се носи, че едно време не знам си кой цар казал - вие, самоковци какво искате за награда БИК или ВЛАК, а самоковци рекли, че искат БИК и....оттогава все се нервираме на лошия криволичещ път до София, с непрекъснати катастрофи и тирове...ама хак да ние....щом сме заложили на БИКА....
Не ми се сърди...текста подлежи на корекция, щотУ мое и некой друг самоковец да намине през блога и .... ке ти се смее от сърце :))))), а аз само приятелски вметвам.
Хубава вечер !:)))
Нека ти е гот и ти мирише още на Коледа!На мен ми е така, и се кефя на мах!:-)
И едно поздравче за теб::-))))))
http://vbox7.com/play:7e5de86b&r=emb
цитирайИ едно поздравче за теб::-))))))
http://vbox7.com/play:7e5de86b&r=emb
Вярваш ли ми, че ме вкара на макс в истеричното на смях. Просто не знаеш как ме вкара яко в гъдела...
Много готино ми стана от "забележката", която повярвай - ей толкова, ама - не приемам на сериозно, дори напротив, кефя се на макс. Ами нищу, кво пък кът нямате жп гара (чул не дочул написаното си остава написано, и ще съм кът по корeкцията).
Но наистина ме вкара яко по хумора Мира.. явно са ги изръсили пред автогарата, то е ясно, че ШИ СЪ ГЪРЧА ПО ГРЕШКАТА (и тиху-ти, няма дъ мъ изказваш на бащата, чи тогаз шъ бера от срам в Кардам, и наоколо хъхъхъ).
пп: не съм се целувал до сега в ефир, но ТИ МЛЯСКАМ ЕДНА ХЪРБИЙСКА ЦЕЛУВКА ПО ЧЕЛОТО, С КЕФ...
цитирайМного готино ми стана от "забележката", която повярвай - ей толкова, ама - не приемам на сериозно, дори напротив, кефя се на макс. Ами нищу, кво пък кът нямате жп гара (чул не дочул написаното си остава написано, и ще съм кът по корeкцията).
Но наистина ме вкара яко по хумора Мира.. явно са ги изръсили пред автогарата, то е ясно, че ШИ СЪ ГЪРЧА ПО ГРЕШКАТА (и тиху-ти, няма дъ мъ изказваш на бащата, чи тогаз шъ бера от срам в Кардам, и наоколо хъхъхъ).
пп: не съм се целувал до сега в ефир, но ТИ МЛЯСКАМ ЕДНА ХЪРБИЙСКА ЦЕЛУВКА ПО ЧЕЛОТО, С КЕФ...
аре, шъ съ изслушам по поздрава дет си ми гу изпраскала, тенкс готина.. и ти се усмихвам :)
цитирай...отколкото - оти да се косим, като ке ми мине !:))))) Радвам се, че съм предизвикала такива емоции:)))
Мерсаж за....целивката !:)))
цитирайМерсаж за....целивката !:)))
xxxx написа:
Вярваш ли ми, че ме вкара на макс в истеричното на смях. Просто не знаеш как ме вкара яко в гъдела...
Много готино ми стана от "забележката", която повярвай - ей толкова, ама - не приемам на сериозно, дори напротив, кефя се на макс. Ами нищу, кво пък кът нямате жп гара (чул не дочул написаното си остава написано, и ще съм кът по корокцията).
Но наистина ме вкара яко по хумора Мира.. явно са ги изръсили пред автогарата, то е ясно, че ШИ СЪ ГЪРЧА ПО ГРЕШКАТА (и тиху-ти, няма дъ мъ изказваш на бащата, чи тогаз шъ бера от срам в Кардам, и наоколо хъхъхъ).
пп: не съм се целувал до сега в ефир, но ТИ МЛЯСКАМ ЕДНА ХЪРБИЙСКА ЦЕЛУВКА ПО ЧЕЛОТО, С КЕФ...
Много готино ми стана от "забележката", която повярвай - ей толкова, ама - не приемам на сериозно, дори напротив, кефя се на макс. Ами нищу, кво пък кът нямате жп гара (чул не дочул написаното си остава написано, и ще съм кът по корокцията).
Но наистина ме вкара яко по хумора Мира.. явно са ги изръсили пред автогарата, то е ясно, че ШИ СЪ ГЪРЧА ПО ГРЕШКАТА (и тиху-ти, няма дъ мъ изказваш на бащата, чи тогаз шъ бера от срам в Кардам, и наоколо хъхъхъ).
пп: не съм се целувал до сега в ефир, но ТИ МЛЯСКАМ ЕДНА ХЪРБИЙСКА ЦЕЛУВКА ПО ЧЕЛОТО, С КЕФ...
8.
blogena -
хах :)
27.12.2010 22:00
27.12.2010 22:00
аз и за годините щях да се пъна
щото не ми се връзват фактите исторически ;)
ама то си е авторова хрумка :)
цитирайщото не ми се връзват фактите исторически ;)
ама то си е авторова хрумка :)
9.
xxxx -
И утрото събрано в усмивка... изсипвам в черното на кафе.. и една лека забивка разхвърлям смутен..
28.12.2010 09:38
28.12.2010 09:38
Години, години..
и стъпки в партини - пилея на глас...
пп: хъхъ, блогена, ари дън съ пъниш, чи ни съ знай ко ши излeзе :p (Божкеле-можкеле, дано да "лапаш хумор" щот пу някогаш ич` биля ни мой си държа затворена голямата уста хъхъ)
Ей, нахилен СЪМ ПАРЦАЛ и е голям кеф дъ знайш. Хиля ти се - топло, доколкото мога в тоя студ де... И искрено се надявам да си лимка :)
А за годините, сериозно, сметката е точна, просто аз не се връзвам в нея. Свих я... Нали знаеш, истината е събрана "и в бръчките дядо попе, и в бръчките.."(Винаги свивам от историята, ОПИТ СЪМ да изгърбя фактите, но не ми се получава... само с жп гарата съ напрайх на ИЗДЪНКА, но е факт, че слушах с кеф историйките на дъртите.. А и дърти-дърти колко да са дърти...)
цитирайи стъпки в партини - пилея на глас...
пп: хъхъ, блогена, ари дън съ пъниш, чи ни съ знай ко ши излeзе :p (Божкеле-можкеле, дано да "лапаш хумор" щот пу някогаш ич` биля ни мой си държа затворена голямата уста хъхъ)
Ей, нахилен СЪМ ПАРЦАЛ и е голям кеф дъ знайш. Хиля ти се - топло, доколкото мога в тоя студ де... И искрено се надявам да си лимка :)
А за годините, сериозно, сметката е точна, просто аз не се връзвам в нея. Свих я... Нали знаеш, истината е събрана "и в бръчките дядо попе, и в бръчките.."(Винаги свивам от историята, ОПИТ СЪМ да изгърбя фактите, но не ми се получава... само с жп гарата съ напрайх на ИЗДЪНКА, но е факт, че слушах с кеф историйките на дъртите.. А и дърти-дърти колко да са дърти...)
10.
blogena -
:)
28.12.2010 09:52
28.12.2010 09:52
вервам ти дазнаиш
то издънките правят живота пъстър
иначе само с БРАВО - скууукаааа....
Поздрав от мойто кафе :)
цитирайто издънките правят живота пъстър
иначе само с БРАВО - скууукаааа....
Поздрав от мойто кафе :)
Търсене
За този блог
Гласове: 3736
Блогрол