ВСЕКИ ПО ПЪТЯ СИ

 

Посветено на Предателя

 

„Нощта пресича моя град на длъж

Площадите отдъхват от мъглите,

Но аз дочаках пролетния дъжд

Измил мечтата и душите…”

 

„Топъл дъжд, чакан дъжд

Плиснал в миг и отшумял

Как светът изведнъж стана по красив и бял…”

 

„Приветствам пролетните ветрове,

Които над земята ни минават…

…Дъждът сега е само топъл дъжд

Изгубил спомена за свойто минало…”

 

 

 

Животът ми – НАВЕДЕН СПОМЕН. Ровя ли ровя В НИСКОТО и преглъщам глътка след глътка от дъха на ВЧЕРА. МИНАЛИ НЕЗАБРАВИМИ лайна - газя в тях. Искам да крещя. Пищя. От мъка. И губя ЛИНИЯТА НА БРЕГА. Малки и големи букви – в главата ми. Хаос от шум. Глутница настървени погледи полепнали по раменете, врата и мечтите ми. А после, мокър под топлия дъжд, със скъсана усмивка и влажни очи, съм в центъра на светлината. А около мен е непоносимо жълто от таксита, змии и нещастници, които смеят да ме наричат „my dear friend”. Bull sheet. Държа метла и насмитам боклука на деня с лека усмивка, а в стаята Слънцето се пилее в луд танц с бъдещето.

 

Оказа се, че съм в сън. Сигнално жълт сън. Когато се събудих духаше вятър. Гледах наполовина празно, наполовина пълно по покривите на близките сгради и търсех хоризонт. Но хоризонта се „ебеше на криво” с търпението ми, за това се наложи да разместя картината в моя полза. Слънцето щедро бе размазало от своите лъчи по плочките на отрупаната ми с пране тераса. Седнах върху нагорещения под с лице към проблемите на деня, и се замислих. Замислих се за…

За „приятелите” в кавички.

За злобата и завистта

За егото и суетата на света.

За лицемерието в погледа.

За доверието в „задния двор”.

За шибаните пари, които „ебаха майката” на ПРОГНОЗАТА ЗА ВРЕМЕТО и убиха ВСИЧКО ДЕТСКО В МЕН.

За „любимите близки”, За ножа в гърба и За ДОВЕРИЕТО НА СЛЯПО.

 

Проблеми и разочарования. В моя живот. В погледа ми. В дъха ми. Но СТИГА ВЕЧЕ.  Исках да се разплача. Исках да ми мине. Исках да махна с ръка и да продължа. Исках да повярвам отново в хората. Просто ИСКАХ НЕЩО ХУБАВО ДА МИ СЕ СЛУЧИ. Но нищо не се случваше.

Блъсках поглед в ПИСЪКА НА ЧАЙКИТЕ и крещях без глас към Господ: ЗАЩО?!, ЗАЩОО?! ЗАЩО БОЖЕ ВСИЧКИ МЕ ПРЕДАДОХА?!

Останах си с ХИЛЯДА НА УМ.  Мъжко дупе се ебе един път. ДОБРОТО ми свърши. И боли, когато те „ебе” приятел, много боли – ето тук, вътре те боли. А и какво да очаквам от „приятел”, който веднъж ми каза: „От баща ми едно съм запомнил Еби им майката на другите, важното е ти да си добре.” Какво да очаквам от такъв приятел, приятел за който поговорката „храни куче да те лае” важи с пълна сила.  Истина след истина в главата ми. Полудях от болка. А и ми бе толкова тясно в центъра на тази шибана тераса. Исках да руша. Да изсипя целия гняв събран в разбитата ми усмивка. Гнус ме бе от живота. Гнус ме бе от всичко. Дори и от мен. Стара и луда истина се носеше в шепота на вятъра и се блъскаше в празния ми поглед: ОТ МЪЖКИ КУРВИ ДА ТЕ Е СТРАХ, НЕ ОТ ЖЕНСКИ. ОТ ЖЕНСКИТЕ ПОНЕ ЗНАЕШ КАКВО ДА ОЧАКВАШ.

Отпивах горчива глътка кафе, присвивах поглед и… и просто дишах.  Дишах от лайната на живота. И после, сетих се за врабчето и лисицата, и за слона, и за това как не всеки, който те вади от лайната ти мисли доброто, и как не всеки който сере от горе ти, ти мисли злото. Мамка му – така е, - просто трябваше да махна с ръка и да простя, да простя на всички. Това е пътя.

 

Заслушах се. Бейбифона даваше ясни индикации за движения в другата стая и това си бе знак от всякъде, че е крайно време ДА ЗАЕБА СКАПАНИТЕ МИСЛИ и с отговорността на загрижен родител да се засиля и да видя какво става с хлапето.

 

Мина не мина и час, и вече с дръндьо се бяхме заровили в пясъка. Имам страхотно хлапе. Най-страхотното. Той е влагата в очите ми, дъха в ръцете ми, той е светлината в душата ми, той е гъдела на мечтите ми, той е смеха в тъгата ми. Той е всичко, което имам, и заради което СЪМ и ЩЕ БЪДА.

 

А на плажа,

Гълтахме аромата на вълните. Ритахме пясък. Въргаляхме се в собствения си лигав смях. Правихме си шантави снимки. Бъркахме си в очите. И си скубехме косите. Лапешки работи. And suddenly  вълните изхвърлиха на морския бряг Орлина - едно усмихнато хлапе, с руса опашка и загоряло от слънцето лице, със светли морско-зелени очи, и невероятно очарователна и искрена усмивка. Орлина се приближи с луда детска стъпка към мен и хлапето. Но аз естествено все още не знаех, че това сладко момиченце се носи по брега с името Орлина.

- Много е хубавичък.. – но вятъра отнесе думите навътре в морето.

- Миличка, не те разбрах?! –  с разсеяна усмивка я погледнах.

- Казвам, че е много хубавичък. Как се казва? – казвах й как се казва сина ми и така.

- Аз съм Орлина и съм на десет. – невинно представяне, а аз се хилех тъпо.

Орлина дръпна края на шалтето и седна до нас на пясъка:

- Може ли да седна при вас? – а тя вече седеше. – Ах, че си сладичък..

Орлина вече гушкаше сина ми, пипаше го по бузките, по ръчичките, дори си свали шареното герданче и съвсем по детски го набута в ръцете на сина ми.

- Ела да го видиш колко е хубавичък, ела де, хайде бързо! – тя се провикна нанякъде, след което аз се огледах наоколо, за да видя на кого викаше и махаше това хлапе. И ей там,  на една пейка  край морето стоеше доста възрастна жена, която се усмихваше и плахо се реши да се приближи към нас. Предположих, че това е бабата на Орлина, но грешах.

- Мамо, не е ли сладичък?! Виж, виж го как се усмихва.. – каза Орлина на възрастната жена.

Зарових дълбоко учудения си поглед от думата мамо  в златните пясъци и се усмихнах на майката на Орлина. Заприказвахме се. За хлапетата. За живота. За Господ. За това, за онова. За болката. Жената ми сподели, че нощес е сънувала сън. Сънувала е сина си. И винаги когато го сънува идват с Орлина на брега на морето. Разказа ми, че преди дванадесет години синът й се е удавил тук, разказва ми за болката, разказва ми сълзите си – без сълзи. Мълчим.  И без друго незнех какво да кажа. Не исках да чупя тишината. После майката на Орлина продължи:

- Много го обичам, много, още не мога да преодолея смърта му... Две години след това Бог ме дари с Орлина. Толкова много прилича на брат си – дива, свободна, руса, усмихната. На никого не пожелавам такава болка, и на най-големия си душманин не пожелавам да загуби детето си, на никого. Това е вечна болка. Тежи много. – се рееше гласът на жената.

Гледах я в очите, после надолу, в пясъка. И пак мълчах. Завит в собствените си проблеми осъзнавах цената на живота – за пореден път.

Прекарахме заедно на пясъка по вече от половин час.

 

- Хайде Орлина, да тръгваме. Чака ни дълъг път, чак до Владиславово, пеша...

 

Погледнах с доста въпросителен поглед и попитах Защо пеша?!

На две на три тя ми разказва как портомонето й е останало в работната пристилка и сега нямат пари за автобус и ще се прибират пеш до другия край на града. Небрежно подхвърля, че Орлина е доста изтощена и се притеснява как ще изминат това дълго разстояние до дома. В последните десетина минути от разговора, който донякъде се превърна в монолог, финансовата страна на проблема започна да накъртва  Аз само слушах. Не казвах нищо. Губех доверие. Започнах да се вкарвам в разни филми. Никой не ме молеше директно за пари. А и аз не се бърках да дам. Борих се със себе си. Да дам ли, да не дам ли?! Животът ме подхлъзна толкова много пъти, толкова много давах, а сега когато имах нужда да получа помощ всички „приятели” ми обърнаха гръб, дори и тези които ми дължаха. И тази жена, сега, в края на срещата ни, обърна лекотата на разговора във финансов удар под кръста. Така го приех. Незнам, но дори ми се стори, че чух Той баткото май е богат маме. Баси, фантазирам ли?!  Видях се оплетен в поредната паяжина и не исках да повярвам, че пак лапнах въдицата. Задавах си въпроси като Да приличам на балък?! Питах се Нима съм удобната жертва в пясъка?! Исках някой да ме бутне леко по рамото и да ми подскаже къде е истината. Но никой не ме буташе, а течението отнесе съвестта ми и аз потънах в гнусно и безразлично на пръв поглед мълчание.

 

-  Кажи чао на бебенцето и да тръгваме, – каза възрастната жена на Орлина, -  че дълъг път ни чака. Довиждане и хубав ден, хайде… Така е като бързам и си забравям парите…

Със тихи стъпки в пясъка двете останаха зад гърба ми.

Усмихнах се за сбогом и това беше. Всичко свърши. Бях на ръба на морето и се опитвах да ми е все тая. Сглобих партакешите в каляската, изтръсках хлапето от пясъка и в нисък старт впрегнах яко бицепс и задърпах количката към твърдото на асфалт.  

Бяха изминали едва пет минути от както Орлина и майка й останаха в моето минало, а вече ми беше тъпо. Започнах да се обвинявам. Търсех с поглед жената и хлапето, но от тях нямаше и грам следа. Сякаш се бяха изпарили като толъ дъжд в синьото лятно небе. Трябваше да им дам пари независимо колко наивно щях да изглеждам. Беше ми все тая дали щях да съм част от измамния сценарий на живота им. Вече исках да им дам, но май ли беше или юни закъснях. Ужасно закъснях.

Докато се чудех в коя посока да закрача – натам или насам, - бръкнах в джоба си и извадих два лева. Шибани кирливи два лева!!!  Стисках ги грубо в ръка и продължавах да се оглеждам с глуха надежда. Предполагам исках да измия съвестта си,  и аз не знам. Тръгнах на някъде без да се задълбавам в избора на посока. Имах време и не бързах за никъде. Оставих се на полъха на вятъра и шума на вълните. Искам само да вметна между редовете тук, че снощи, докато гледах новините, две хлапета от семинарията коментираха въпроси на журналист от рода на тинтири-минтири  за християнските ценности по повод 24 май  и не знам защо, но от всичко казано запомних, че Не човека избира пътя, а пътя избира човека. Както и да е, вървях не дълго – няколко пейки разстояние, - когато отново ги видях. Орлина и майка й. Орлина седеше до едно самотно момиче там на онази пейка и ръкомахаше въодушевено към морето, към един носещ се по вятъра уиндсърф. Не крия, че първото което си помислих бе „Нали уж бързаха, а хич не си дават зор?!”

По дяволите и паяжината! Приближих се. Когато майката ме видя ми се стори, че реагира с доста сконфузна усмивка.

- Вземи тези два лева, съжалявам, че не ти ги дадох веднага. – й казох аз.

Тя ги грабна, пъхна ги в джоба си и първото нещо, което каза бе:

- Орлина се зазяпа по сърфа, много я впечатли и сега не мога да я откъсна.

Не казах нищо. Само се усмихвах. Няколко секунди след всичко Орлина ме видя и веднага заряза самотното момиче на пейката и дойде при мен заредена с луда усмивка, избута ме от количката и:

- Аз ще я бутам, нали може… ей бебенце! – и сякаш всичко започна от начало.

Вървяхме заедно до последното кръгово на крайбрежната след което им казах, че ще правя обратен и ще се помоткаме със сина ми още неизвестно време край брега.

Просто исках да остана сам, не исках да обременявам никого с присъствието си, още по-малко да ги карам да се чувстват неудобно от ситуацията. А може би ми дойде в по вече. Имах нужда да съм сам. А и всеки по пътя си беше най-разумното решение. Понякога любимата ми казва, че съм доста антисоциален тип и вероятно е права – гълтам от пулса на другите ТОЧНО ТОЛКОВА КОЛКОТО да направя кеф на собственото си его.

Правя завой и този път съм отвсякъде чао в усмивката на очите им. Орлина милва сина ми за последно, а зад гърба ми се носят думите:

- Ще ти върна парите, обещавам, когато те видя другия път.

Това ми прозвуча като Татко ще ми купи колело, ама друг път.

Просто се усмихнах. И продължих в обратното на посока.

 

Вечерта капеше тих дъжд. От channal one се носеще глухо песента на Щурците. Разплаках се на вътре, така че никой да не види размазаната ми надежда. ВЧЕРА все още вярвах в приятевството, а днес предателите ме наричат my dear friend. Fuck off.

 

И за свежест в края се сещам за онзи анекдот:

-  My name is Bond. James Bond.

-  So, my name is Off. Fuck Off.

 

 

 

 

„Кълна се, попадна ли
в беда да не предавам,
приятелските грешки
да прощавам.
Кълна се във Дявола
и в Бога
да сторя аз за теб
каквото мога.”

Човек, като дойде на мяра, хване вяра.И си плаща за същото, което е направил на другите...Ти заби нож в гърба и предаде този, който не заслужаваше, но се правеше на интересен и каква спечели освен омраза??? А!!!
Фалшив герой..........

освежи ме преди сън, благоморско!.:)

макар и с "почернели" мисли...
Ще ми се следващите ти неща да са по-слънчеви.
Поздрави!!! и... усмивки :-)

анонимен, гепи... няма да ти споря човек, ни тъ знам за кво гувориш, амъ аку тъ разбра такъв шти завъртя, чи ши съ чудиш ут де ти е душло и колку щти тиче, в кръга на шегата разбира се, не ми се връзвай :)))
и не се правя на интересен, аз СЪМ СИ интересен сам по себе си...
пп: омразата накъртва, дано не си от тези, които ме мразят...

тит, благоморско си е баси готината дума начи :))

Игнатов, :))

За тебе ще остана анонимен, за мене ще си никой. Имам защита от омразата, но оръжието ми е презрението. Накъртват ми хората, които предават от страх или злодушие и се продават, за да оцеляват. А сами по себе си се имат за интересни....Ирония на съдбата................

анонимен, Що ли не се чувствам да съм ти длъжен?! С непознати, които не зацепват от хумур и се връзват на хххх не спамя :)

Хубаво и шантаво, в ххх стил!

аз съм от Варна и преди година и половина като си чаках автобуса на Икономическия университет ме заговори едно момиченце с възрастна жена - същото както го описвате Вие....беличко като ангел с бял чорапогащник беше и поличка,със звънливо гласче - майка му каза, че обича да контактува с непознати. Подари ми лале, което ме трогна и изненада много и все казваше на майка си - " Мамо леличката е много красива". Майка му го подкани да тръгва, че живеели във Владиславово и има да пътуват доста, а беше вечер... И на мен ми беше споменала нещо за портмонето си, но аз бях толкова шашната от това дете, че не вдянах дали те ми искаха пари.

Та ти живееш във Варна .

vidboy, браво-криво майната му и на стила :))) да сме живи и здрави ей тва е важното, ай наздраве...
анонимен 9, какво да ти кажа - хлапета, морета... някои се вкарват в случки с внучки, а аз си пердаша в моите си схеми... но да, вероятно са били Орлина и майка й... все пак не съжалявам, че ги срещнах, имаше дъх в усмивката им, а и всеки луд с номера си. Баси, чувствам се набутан, на нас с малкия нищо не ни подариха :)))))
saadi ли си, ти ли си?! Железен си в констатациите :))