Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.09.2012 22:23 - За Орлина без продължение
Автор: xxxx Категория: Забавление   
Прочетен: 2894 Коментари: 9 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

За Орлина без продължение.

 

 

Пак е август. Звездите заваляха. В нощта се носи хлад, а вятърът тънко танцува в липата пръснала клони в не чак толкова малката ми, нито голяма, тераса. „Танцува, танцува, колко да танцува?!” ми мина през ума най-изтърканата фраза от последните няколко НЕЙСЕТИЛЕТИЯ, след което си дръпнах много hard от Дънхела и забих поглед в глухата нощ. САМ СЪМ, ДРУГИ НЯМА – аз, вятърът, липата, някой друг облак и звездите. Накъсо-накратко, не чаках дълго и видях ЕДНА ПАДАЩА МЕЧТА. Пожелах си НЕЩО НЕ ЗА МЕН, повторетих си го на ум няколко пъти. И ТОВА БЕШЕ.

После се зазяпах в шума на листата. Опитах се да вкарам малко лирика в дъха на отдавна заебаното си въображение и не ми пукаше:

 

Любовта умря. Да живее любовта. Пулс в нотите. Гъдел в тревата. Поезия в дупката. Романтика в действието.

 

Ъ-ъ. БЕЗРАЗЛИЧИЕ. Бях се вкарал в най-кухото безразличие на света и не знаех как да се измъкна. „Човек никога не знае”, както обичаше да казва малкия принц на Екзюпери, така и аз не знаех как да събудя сълзите или усмивката по тънките си устни. Но все пак човек никога не знае

 

КОГА ЩЕ МУ ДОЙДЕ,

ЗАЩО ЩЕ МУ ДОЙДЕ И

КОЛКО ЩЕ МУ ТЕЧЕ

 

музата.

 

 За това и се оставя понякога просто така на времето и РАНО ИЛИ КЪСНО ВСИЧКО СИ ИДВА НА МЯСТОТО, и той – човека, - се утешава по един или друг начин.

А звездите?!, те нека си капят. Все ми е едно. Нали видях една и това ми стига.

Затворих вратата  зад себе си и ги оставих съвсем сами – и вятъра, и тишината, и липата, и нощта. Сгуших се при хлапенце и завих с усмивка половинката на живота ми.

Заспах. Заспах без да мечтая.

 

Но както и да е!!!

 

Мина се не мина и вече съм в ДРУГА ВЕЧЕР под синята луна. И установих!!! Установих, че да четеш „Мечо пух”, когато си капнал под нотите на деня, е тромава и скучна процедура, но като превключиш на детска честота си е даже и забавно, но не по-вече ОТ ТОВА ДА ДОВЪРШВАШ ГЛАВАТА ОТ ПРЕДНАТА НОЩ и да не се чувстваш виновен, че си ВЪЗРАСТЕН, който си мисли за нещата от деня, от текущия ден, ден който ТОКУ-ЩО е приключил преди НЯКОЛКО ЧАСА. Или иначе казано МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ на колкото по вече, толкова по вече” вместо потънал между кориците на произведението аз бях в паралелната проекция на нощта. Бях се върнал назад, в току-що изминалия ден, бях на пясъка и това ми харесваше. Бях с моето хлапенце и сърбахме от летните септемврийски слънчеви лъчи. ТУК ще започна да пиша в ж.р., защото НИКОГА НЕ СЕ ЗНАЕ ДОКАТО НЕ СЕ НАУЧИ кое всъщност е по-добре.

Затварям книгата за Мечо пух (все пак довършвам започната глава), поглеждам без да искам в мое дясно долния ъгъл на телевизора, един и седемнайсет след полунощ е, и решавам, че не е най-подходящото време за писане на СЛУЧКИ С КУЧКИ и за ЧАЙКИТЕ БЕЛИ БЯЛ ДЕН НЕ ВИДЕЛИ, но все пак. Всъщност нищо интересно ЗА ТАМ НА ПЛАЖА, а аз затворих цял детски роман, за да разказвам?!!

Да разказвам за аз, хлапето, пясъка, вълните, малко ядене на банани, солено ни излезе и къпането в буквалния смисъл, и така. А да, и два нахални гларуса, които бръкнаха в коша на количката и разпиляха банановите обелки, които наврях там, уж, за да се спасим от една неопитомена и определено, на пръв поглед, много опасна оса. Но за да не изпадам в женски отклонения и истерични подробности свързани с последната от графа жужащи ще кажа, че по едно време събрах багажа и се загледах за последно в хоризонта, когато:

Когато внезапно вятъра изплю в лудия ми поглед сълзите и рева на едно хлапе, което ходеше по камъните в началото на буната. Всъщност бях забелязала, че две хлапета се щъкаха сам-самички на горе на долу по брега и ръба на Свободата. Известно време бяха част от моя хоризонт и усмихваха картината на живота ми. После ги забравих до тогава когато ги видях да се борят с един изсъхнал голям клон на камъните. Дърпаха го, за да го измъкнат на пясъка, защото никога не се знае кое е по добре – да си голям сух клон върху белите камъни или да си държиш разбития нос и да пищиш като обезумял гларус в лудото лятно небе. И аз реагирах като всеки нормален човек – ОБЪРНАХ СЕ ДА ВИДЯ. И видях, че много близо до хлапетата беше опънала бедър жена на средна възраст, която не се впечатли и не реагира по посока на ранения по никакъв начин – просто гледаше. Гледаше и тя като мен, и като всички останали (а всички останали се брояхме на пръсти и бяхме пръснати  по дългоширието на сухия североизточен пясък). Махнах на ум и предположих, че не е сериозно щом никой не се връзва на рева на едно хлапе, но то не спираше да пищи и да се държи за главата като ударено със СОФИЙСКО ПАВЕ ПЛОВДИВЧАНЧЕ. Тогава откъртих задните си части от пясъка и се засилих с бързи стъпки към ревящия малчуган. Кървеше, безспорно. От носа и зъбките течеше малко кръв. Постоянно се обръщах на зад към кервана на живота ми, притеснявах се за сина ми да не хукне нанякъде (а това той умееше много добре и то без да му помагам), но слава Богу просто си седеше в пясъка и ме следеше с объркан поглед.

Гушнах ревльото. Държах в ръцете си сълзите на едно непознато момче. Стана ми много мило.Не знам, но щях да се разплача. А той, както беше до преди малко много силен-вилен в игрите, и мъжкар в кръвта, изведнъж хлипаше с МЕКА И КРЕХКА ДЕТСКА ДУША по мен. Сгуши се така наивно, че не ми се искаше да го пусна. Не по вече от седем. На толкова беше. Не го попитах. Другото хлапе изглеждаше по-голямо. Може би към десет. Но това едва ли имаше значение СЕГА. С мокрите си очи малкият ми обясняваше, че Момчил го е ударил с клона, а Момчил пък се оправдаваше, че „на него редовно му тече кръв” .

„Смешно нещо са инцидентите: никога не се случват преди да се случат.”

Усмихнах се. Вкарахме малко кураж и смелост в случката и сълзите спряха.

-          В крайна сметка всичко СТАНА БЕЗ ДА Е ИСКАЛ МОМЧИЛ. - обясних аз. После продължих – Случват се такива неща, А И НА СУХИТЕ КЛОНИ НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА ИМ СЕ ВЯРВА.

Отидохме с кървящ нос  да вземем сина ми и всички заедно се върнахме на брега на морето, за да отмием кръвта. 

Никой не потрепна за тия деца. „Дали не бяха дошли сами ТУК, на плажа?!”, се питах объркана. После си тръгнах и оставих нещата такива каквито. Без мен.

 

Известно време вървях боса по главната улица и бутах количката. Асфалта – приятно топъл – пасваше идеално на моментното ми настроение. После, докато седях на бордюра, с гръб към морето и чистех пясъка от краката си, се обърнах на зад. Хлапетата още пляскаха на горе на долу по вълните. Задържах погледа си известно време, като че ми се искаше да видя, че ВСЕ ИМА НЯКОЯ И ДРУГА ЛЕЛКА ИЛИ ЧИЧКО С ТЯХ. Но нямаше. За това пък, в далечината, жената на средна възраст все така си лежеше на пясъка. Замечтана в бъдещето. Или в настоящето. Кой знае?!  Почти бях сигурна, че няма свои деца, но човек никога не може да е сигурен. Просто се сетих за един друг инцидент доста преди да родя сина си. Не бях наясно как да реагирам в онзи момент, когато ми се случи. После си спомних, че бях толкова объркана и плаках. Плаках, защото се чувствах ужасно тъпо и виновно. Тогава в съседния апартамент живееше младо семейство с хлапенце на една годинка, колкото е сина ми сега. Пак беше нощ, а аз пак бях сама. Чу се писък и рев на жена. Не реагирах, само заострих слух и затаих дъх. Знаех, че нещо лошо се е случило, но се страхувах да отида и да попитам. Сърцето ми туптеше, а аз се бях скрила в дъха на страха си и слушах женския плач. Не се познавахме много добре с жената, но с мъжа й бяхме по-близки. На  другия ден, когато видях Мартин /така се казваше той/ и го попитах „Всичко наред ли е?!” , той ми каза:

-          Трябваше да отидеш при Мери… Не бях с тях… докато е взимала душ с хлапенце, подхлъзнала се в банята и… сега са добре и двамата.. малко се е натъртила, но се е изплашила много за малкия, че е можела да го нарани.

 

Почувствах се още по-тъпо. Не коментирах слабостта си. Просто я изживях. Не бях свободна. Изпитвах страх, който ядеше свободата ми. Трябваше да се науча как да убия страха, за да освободя импулса на тялото.

 

 

                                                                                                                                

Дните летяха. Нощите също. Докато размишлявах върху живота си забравих да го живея. Лятото започна да вехне. А аз продължавах да съм безразличен към всичко и всички. Вълнуваха ме само сина ми, морето, егото ми. Като че живеех затворен около себе си и не потъвах в никой друг. Стигаше ми да пълня очите си с море и пясък, или пък с вятър и звезди. Антисоциалното в мен не си отиваше. Но знаех, че и това ще мине.

Когато веднъж излязох с приятелката ми Крис и дъщеря й Изабела се случи така, че към края на срещата ни, докато вървяхме по Цар Освободител в посока всеки по пътя си, аз се вцепених. Не знам защо, но вцепених се. Пред нас на десетина метра вървяха Орлина и майка й /разказвал съм ви за тях/. Крис ме погледна и ме попита Защо спря?! Не знаех какво да й отговоря. Просто казах:

-          Виждаш ли тези хора… те са… те са майка и дъщеря… които… които както и да е.

Не ми се обясняваше сега. А и беше без значение. Помолих Крис да пресечем на отсрещния тротоар. Не исках да ги задминаваме. Не че щяха да ме познаят. И не че имаше значение. Но все пак. После с Крис и Изабела се разделихме и аз продължих пътя си сам със сина си. На горе. Бавно. И не бързах. На светофара на Червения площад отново ги видях – Орлина и майка й. Като че бяха част от моята сянка, от моята съвест. Не пресякох на първото зелено. Не пресякох и на второто. Просто ги гледах. Все така ходеха от самотна на самотна жена, спряха се и до един пенсионер забил поглед в издраскания ден. Избираха. Подминаваха. Отново се спираха при някоя друга или някой друг. Не знам дали ми стана ясно, но ги гледах замислен. Дори не знаех защо ги гледам.

После си тръгнах. „Може би това е начин на живот. Да оцелееш?! Да издрапаш над шибаниите в държавата?!”, си мислех аз докато нижех задник към дома. Знаех, че не просят. Те просто нямаха пари за автобуса до Владиславово. А хората, които ги съжаляваха искаха само да помогнат.

Вечерта се сънувах в движение и напрежение. Бях на квартира. Със сина ми. И с много други приятели, които не познавах в съня си. В стаите валеше дъжд. На всякъде имаше простряно пране. Бяло пране. Беше тъмно. В съня ми бе глуха нощ, жълтото от светлините на лампите липсваше, само заглушена бяла светлина залепена тук-таме по ъглите и стените на прохладния апартамент. Изведнъж се озовах във вътрешния двор на затворено от новопостроени блокчета пространство. Видях ги. Орлина и майка й. Бутаха количка. А аз със сина си вървях след тях. Тихо. Без да ме чуят. Някой ги нагруби. Като че ли се събра тълпа, която изсипваше негативизъм по тях. Усещах страха на майката и дъщерята. Оглеждаха се като подплашени сърни. Отстъпваха. Но не знаеха накъде. Намесих се. И всичко утихна. 

Когато се събудих помнех ясно съня си. След час същия започваше да избледнява. Но аз се връщах там и не исках да забравя.

Странно нещо са сънищата. Все има какво да научиш от тях.

 

И септември заваля. Месец като месец. И той не си поплюва – гази смело в календара и събира същността ми на малки и големи купчинки от изкапали вече листа. Ровя в цветната гама и знам, че не всичко е прах. Има толкова релеф и абстракция , които ме превръщат в есенна усмивка.

Не спирам да вървя. Знам, че всичко е движение. Ако спра дори да се оглеждам ЩЕ СЕ ЗАГУБЯ.

 

 

 

 

Безразличие. Истерия. Лято. Звезди.

Морето. И крехки деца и жени.

Постлани съмнения

и  голи сълзи.

СЪБРАНИ по пътя страхове и лъжи.

Увяхнала болка.

Лудост сама.

Възхищение.

Норми.

И куп правила.

Търкам подметки.

Не се обръщам назад.

Кой съм аз

и кой-кой е

е загадка за друг свят.

Бягам от себе си

и се търся.

После откривам

и знам,

нужно е да се разтворя,

да се изсипя,

да се раздам…

Усмивки.

Небрежни вълнения.

Посоки.

И неми мечти.

Уж забравени болки и вдъхновения,

а ме режат спомени

и очите ми капят в сълзи.

Не мога да имам от всичко,

но мога да имам мига,

когато се влюбих и исках

просто прегръдка една.

Сега дори безразличен,

пак, потъвам назад,

преструвам се, че леко надничам…

 

 

 

 

 




Гласувай:
14
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. joysii - Когато те чета онемявам. Почти ми се ...
13.09.2012 23:08
Когато те чета онемявам.
Почти ми се иска да плача. Но не съвсем.
На границата.
Това което си написал, тук-там, е по мечопуховски.
В никакъв случай - безразличие.
Септември вали, ама не навън -вътре в нас вали.
Поздрави,Хиксче. Обичам те.
цитирай
2. didoignatov - Ако пак ми изчезнеш, ще тръгна да те търся...
14.09.2012 14:01
Онемявам, като те чета и не мога да разбера, защо го правиш толкова рядко.
Поздрави... сърдечни, хххх!
цитирай
3. xxxx - И аз ви се хиля. Дивашката. . Дидкин, ...
16.09.2012 14:08
И аз ви се хиля. Дивашката..
Дидкин, рядко-рядко, ама отприщване трябва за тая работа :)))
цитирай
4. smani - И аз като Джойси за Хиксчето, умн...
23.09.2012 11:43
И аз като Джойси за Хиксчето, умножено по десет! :)
цитирай
5. xxxx - Смани, човече. . . къде се затри по ...
25.09.2012 14:50
Смани, човече... къде се затри по скамейките мен?! и Смани-мани, мани всичко останало дано си оки и усмихнат :)
цитирай
6. smile999 - Тези четири Хикса ми липсваха! ...
24.10.2012 13:27
Тези четири Хикса ми липсваха!
Здравей, мислещо човече!
Всичките си усмивки ти пращам. :-)))
цитирай
7. xxxx - Смайлинг, ти си човека С УСМИВКАТА. ...
25.10.2012 09:08
Смайлинг, ти си човека С УСМИВКАТА.
пп: и дукът съ усетя дъ тъ мина ти си мъ забърсала с няколко реда начи :)
цитирай
8. анонимен - KgYekskuivzi
27.10.2012 04:19
sfQF4O <a href="http://mjviwiutbesx.com/">mjviwiutbesx</a>, [url=http://rxuktftyqjzl.com/]rxuktftyqjzl[/url], [link=http://umcvcauhpgmi.com/]umcvcauhpgmi[/link], http://ytqqtkfcrocv.com/
цитирай
9. анонимен - BAbUayeztvf
29.10.2012 09:10
px2AGX <a href="http://azhztdxhovyg.com/">azhztdxhovyg</a>, [url=http://jvyjaxxuwvaq.com/]jvyjaxxuwvaq[/url], [link=http://eswmutfvayic.com/]eswmutfvayic[/link], http://brrooyuhmsra.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: xxxx
Категория: Забавление
Прочетен: 511606
Постинги: 95
Коментари: 1821
Гласове: 3732
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол