Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.10.2012 16:40 - С щура любов. Към Бога.
Автор: xxxx Категория: Забавление   
Прочетен: 1737 Коментари: 0 Гласове:
10



С щура любов. Към Бога.

 

 

 

„Лека нощ”  е след час.  Вечерта се  разтваря – навсякъде около мен. Хлапета в усмивки разливаха глъч по площадката на читалището. Вдигнах очи към небето и се усмихнах.

Звездите! Там са!

За кратко се разпилях в себе си, като че исках да се изгубя в някакъв отдавна забравен миг!...   

 

„Миг ли казах?! Докато го кажа и всичко свърши.”

Стоях права под жълтата светлина на една улична лампа и тъкмо тръгвахме с хлапенце, когато някой ме заговори. Млад мъж се беше втренчил в мен. С въпросителна и наивна стойка се събирах разпасана, мръсна и рошава в погледа му.

„??? Защо ме гледаш?! И как ме гледаш?! Казвай? Какво искаш?!”, безмълвно крещях с очи.

Не знам дали да го харесвам,  но знам, че крия ужасно много ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ спрямо свещеника в него. Става ми тъпо, защото съм наясно, че е божи служител. Това лято Съдбата или Бог, или Пътя, Щастието, Любовта ни събраха в границите на храм. Запомних лицето, гласа му, запомних смеха и иронията в очите, които по късно простих. Той не знае, че аз знам, че това е той. Колко смешен и колко наивен може да изглежда ЕДИН ТАКЪВ МОМЕНТ!

„Недоумявам пич, не съм географска карта, за да се разхождаш с поглед по мен!!!”

-         Може ли да го видя? – каза спретнатия в ризка и панталонче свещеник.

-         Да. – знаех, че ще кажа това „ДА”. Очаквах да го кажа. Казах го.

-         Страхотен кръст! От къде го имате?!

-         Не знам. Рим или Ватикана, някъде там. Подарък е.

 

„Хайде, стига ти толкова!”, плувах в собствен монолог.

 

-         Не съм виждал такъв. Страхотен е. Нали не ви притеснявам?

-         Няма проблем.

-         Аз съм свещеник. – последното прозвуча и като оправдание, и като проявена суета. Мислех си, че скромността краси човека и не очаквах един свят човек да се възхласне толкова много по един кръст.

-         Тъкмо тръгвах, но ако искате да го сваля?!

-         Не. Не е нужно. Невероятен е. Носете го. Не го сваляйте. Това на  латински ли е?! Момент да погледна и от другата страна… - той въртеше кръстчето от двете страни с проявено лудо любопитство. - Мда, не се чете добре. Не става ясно дали е православен или католически. Но нищо, вие си го носете. Заради кръста ви наблюдавам от толкова време, дано не сте се почувствала неудобно.

 

„Аз?! Неудобно?! Божеее!”

 

-         Кой, аз ли?! Не. Свикнала съм.

-         Вярвате ли в Бога?

-         Вярвам. Всъщност не знам. – Ясно и кратко. А не бях длъжна да давам отчет.

-         Последно?!

-         По скоро да.

-         Момчето?!

-         Михаил. – казах.

-         Като бог.

-         Какво Като бог?!

-         Като бог, името му, това означава.

-         Не знаех. Не звучи лошо! – констатирах на бързо.

  

Аз все така се усмихвах под уличната лампа. А той все така държеше кръстчето, което висеше на врата ми. Площадката беше пълна с хлапета и майки. Мъже почти нямаше. Усетих как няколко жени надничаха в разговора, който се случваше. Но не това ме притесняваше. Ръцете му!, бяха буквално в дъха ми. Наистина ли един кръст можеше така да впечатлява?! И защо така?! Защото мъжът е свещеник ли?! Защо не си тръгвам?  А той, защо е още около мен?!

Дъхът му потъваше щедро в личното ми пространство. Прекалено е. Устните ми потръпнаха неловко. Същото потръпване ми се случва когато съм седнала на зъболекарски стол и със стиснати очи се правя на много hard докато зъболекарката опасно близо  рови в болката ми.  Но той каза, че е свещеник, а не зъболекар! Явно ефекта е същия!

Най на края ме пусна. Баси! Стори ми се цяла вечност. СВОБОДА! ЦЕНЯ ТЕ…

 

-         А това там е моята дъщеря. – Погледнах към нея. Усмихнато хлапе с розови гащи и яке, и бузки, и фибички бягаше заиграно след някакви момчета. Усмихнах се без да коментирам.

-         Кръстен ли е?

-         Кой?

-         Синът ви.

-         Не още.

-         Защо така?!

-         Така се получи. Първо трябва да решим кой да му бъде кръстник.

-         Ясно. Но го кръстете. Колкото по скоро толкова по добре. А и зимата се задъхва забързана зад есента – скоро ще е тук. Кръстените деца по-малко боледуват. Аз моите ги кръстих доста малки    дъщеря ми сега е на три, а тогава беше на няколко месеца, а синът и той беше мъничък. Ами добре… Аз да ви оставям. Приятна вечер. И извинявайте още веднъж, но страхотен кръст.

-         Няма нищо. Лека вечер.

 

 

*

Онзи ден заваля. Валя цял ден. После слънцето пекна и дъгата разцъфна. Някой някъде затваря очи и минава под пъстрите й цветове с Трамвай Желание. Гами. Импулс. Мечти. Лудостта е есен. Мирише меко. На хлад.

 

*

И идва друг ден. Кафета. Мафета. Разходки с лодки.

Понякога си мислех за свещеника.

Друг път си мислех за други неща. Например за Роженския манастир. От там откраднах нещо. Отчоплих един керемиден камък и го пъхнах в джоба си. Всъщност тогава почувствах, че трябва да го имам. Че трябва да ми бъде спомен. След като си тръгнахме от това свято място  започнаха проблемите. Не е момента да се впускам в обяснения, но пътя ни се видя тесен . Знам, че ще се върна някой ден, за да се освободя от един керемиден камък скътан в чекмеджето на Съвестта ми.  Вярвам, че ако има Бог вероятно ми е простил. Такива позитивни мисли ме освобождават за кратко. Тогава ми пада камък от сърцето, но друг такъв се загнездва на мястото на стария и чака своя път.

Сещах се за неща, които разсмиват и озадачават. Веднъж се бях наредила на една неприлично дълга за моите представи опашка. Помня, че някакъв повод ме доведе до манастир край София наречен на Св. Мина. Нямах нерви да изчакам тази опашка и се отказах. Всъщност не бяха нервите. Времето ми беше късо. Огромна икона на светеца бе изкарана в двора на манастира. Не исках да пререждам никой, но го направих. Прередих всички. Хората чакаха ред, за да се помолят на светеца, а аз напуснах опашката, застанах отстрани и го направих с очи. Без да се докосвам ПИПАХ.  Молих се -  щедро,  от вътре! Тогава имах нужда, бях безумно нуждаеща се. И крещях на ум с щура вяра. Към Бог. После влязох в параклиса на манастира и исках да  ми осветят нещо в което намирах смисъл. Докато си чаках реда сълзите сами се стичаха от очите ми – нямах обяснение, те просто се превърнаха във внезапен тих дъжд. Бях мокра от вън и от вътре. Исках толкова много от Бог и го молех да ми го даде. Най-после редът ми дойде.  Когато отворих шепата си и стисканите до полуда рапанчета и мидички, които държах лъснаха, отчето като чели с лека подигравка се усмихна и:

-         Ама, какво е това?! Господи!!! Не може това.

-         Ама..

-         Казвайте нещо друго ще има ли. Толкова хора чакат.

-         Искам да четете тогава за здраве.

-         Имената?..

-         Лия, Стефан…

 

От устните ми се изсипаха имената на най-любимите ми хора. Моето не казах. Отчето прочете най-бързата молитва за здраве и това беше. Тръгнах си. Беше ми достатъчно тъпо и унизено заради рапаните, пясъка, дъха и вярата в хоризонта и свободата, която след това тази картина раждаше по мен… Сълзите ми си отидоха също така бързо както и дойдоха и като че за миг намразих църквата, свещеника, лайната, суетата…

Знам, че изглеждах глупаво. А това ме влудяваше.

 

Мина една година. Бог ме беше чул. Още същата година разбрах, че ще бъдем трима. Сега съм щастлива. Не ме боли никъде. Вече не се разсейвам и не търся утеха в непознатото. Но и по малко се моля. Не търся Бог. Не говоря с него. Като че имам всичко. Питам се, Забравих ли го?!, или някой ми помага?!! Понякога си поплаквам малко. Моля Го да ми прости, задето вече не Го търся така често и заспивам.

 

Изводът не е в текста – вътре във самите нас е.





Гласувай:
10



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: xxxx
Категория: Забавление
Прочетен: 754771
Постинги: 95
Коментари: 1821
Гласове: 3736
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол