За калкулатора. На живота.

или нека да съм подзаглавие

(Всеки е луд с номера си. Или билет за деня.)

 

Над цялата земя висят гъсти, сиво-бели облаци. Зад онези блокове, където слънцето се е разляло неприлично в лудостта на хоризонта, е заровен дъха на морето. Какво ли не бих дал сега да съм там – да потъна  глухо в пясъка и да забравя! Да забравя да се върна! Затварям очи и правя жалък опит да залюлея морските вълни с плътна въздишка.  Мисля си, „Пътя започва и свършва от тук, от този бряг”. Любовта, смеха, тъгата. Са в краката ми. Морето се мие в пръстите ми, а аз се галя в него. Мислех, че с времето съм я забравил! Онази Любов! А тя остана ВЕЧНА И МОЯ БОЛКА! И днес, този изгрев отново ме върна в нея. В болката, в красотата на момента…О, блажен егоизъм, защо така ме измъчваш, и защо не ме щадиш?! Полудявам от вълнение! Всеки път с нова лудост лазя бос в пясъка. Ровя, търся, дишам, потъвам в гледката. Недоумявам?! Нима е възможно да драскаш  невъзмутимо с изгърбена ирония  в собствената си тъга. Семейство, любима, дете - солта на живота без които не мога. Те са тези заради които се връщам. Вярата в мъдростта на един-единствен миг – това ме прави жив! С изпълнени от жар очи, потъвам наивно в слънцето и знам, че искам да си остана такъв – наивен, и наивен…

 

Усмихвам се вяло и криво на Утрото, излизам от гледката скрита зад високите блокове, и изток си остава географско понятие от лявата страна на рамото ми. На спирката ВСЕКИ Е ЛУД С НОМЕРА СИ. Две гимназистки всяка сутрин се гушкат в интимна прегръдка, прокарват пръсти в чорлавите си коси, но въпреки, че за някой по-възрастен гледката би изглеждала леко извратена, за мен поне е истинска. А пък аз да си кажа, други две ученички пушат цигарки и се кикотят невъзмутимо на стабилно висок глас псувайки проклетия Вятър, който прави косите им на въртележка. Схемата е ясна – ПУБЕРТЕТА НА НИКОГО НЕ ПРОЩАВА! Онзи мъж, пък, всяка сутрин хваща последния момент и винаги пристига до спирката на прибежки. А жената със слушалките, която предполагам си мисли, че аз си мисля, че тя се кефи на МУЗИКАЛЕН МАКС, не пропуска ден да не се огледа перверзно в ръба на яката на ризата ми. Правя се, че не се усмихвам, а от вътре ме напушва бесен смях. „Кучка, къде си мисли, че се слага?!” Всъщност не е грозна, даже при равни други условия, ако не бях женен, ако нямах дете, може би, вероятно, да кажем ЩЯХ ДА СЕ ЗАМИСЛЯ. Баси. Есента е красива. Влюбен съм в нея! Нещастник! Как посмя да се влюбиш в това красиво момиче?! Ха. Довечера ще събера Есента в букет и ще я подаря на любимата. Така ще знам, че съм я прибрал в дома и ще я имам достатъчно.

 

Бъркам в джоба на коженото си яке и къде с кеф, къде с два  вадя едно левче. Левче с което ще си купя билет за Деня. Да!, деня започва. И аз вече съм вътре.

По автобусите не е кой знае колко интересно, но винаги има какво да научиш. Не ми е скучно. Хората са толкова различни. Погледите, цвета на косите, бръчките по лицата, стила на обличане, дължината на ноктите, миризмата на дъха им, всичко, всичко говори!

Телефонът ми звънна. Не беше най-подходящия момент, но вдигнах. Предположих, че е любимата с хлапето.. Но беше един приятел.

-         Здравей, казвай бързо, че съм в задръстване. – усмихнах се „по жицата”.

-         Познай къде съм men?!

-         Къде?

-         На покрива на хотела, човече! На покрива на хотела. – повтори го два пъти в стил Duran Duran, като че да го запомня.

-         И какво по дяволите правиш на проклетия покрив?! – тихо и почти незабележимо за останалите пътници си зададох на свой ред питанката.

-         Какво ли?! Ти май не зацепваш! На покрива на света съм! Човече, хоризонта е в краката ми, чуваш ли морето?! Баси, чуй-чуй. Безумно е! Всичко е в единия миг човече, и аз съм в него – в шибания миг!!!

-         Дразниш!

-         Ха ха, луд пейзаж човече, луд! – Любо, така се казваше приятелят ми, плюеше капка по капка по мен, с мокър дъх, от палитрите на неговата си картина, а аз се дразнех с кеф, че той е вътре, а аз съм на сухо. - Две три лодки, морето, гората, листата, как само капят листата… Трябва да си тук човече, трябва да си тук…

-         Ти си луд, не ме дразни… затварям… ще затворя, баси, луд, луд си. – но думите му ме усмихнаха, заредиха, вкараха в НЕГОВАТА КАРТИНА. Исках да съм там, сега, с него, в гората, в есента, в лудостта на мига. Но уви, подскачах в шибания автобус и си въобразявах, че съм в БАСИ ЯКАТА СХЕМА. Ха-ха.

 

Разговорът ни остана далеч в миналото, поне две-три спирки назад! Внезапно наведох поглед в краката си и видях пет стотинки. Естествено, че ги взех! Напоследък много често намирам пари. Как само звучи – н а м и р а м    п а р и! Но наистина, често се навеждам било за две, за една стотинка, за пет стотинки, дори понякога и за бели стотинки. В момента чета една книга на която не смятам да й правя реклама, но в нея често се говори за поличбите и Бог. Играя тото, но знам, че късметът ми е някъде другаде. Въпреки, че намирам пари, никога не печеля от държавната лотария. Обичам да събирам жълти стотинки и в края на годината винаги им намирам пътя. Но защо по дяволите толкова често започнах да намирам стотинки?! Мисля, че един ден Отговорът сам ме намери. Тъкмо влизах в офиса, когато на стъкления вход в непосредствена близост до асансьора ме връхлетя пищна, но млада дама. Вероятно дори ми е и колежка?! Тъкмо щях да се качвам, когато тя профуча на слизане от него и дори закачи шлифера си в мен. Нещо издрънча по мраморните плочки. Тя се спря. Аз също. Тя не се усмихна, само се огледа в пода. Направих опит да се усмихна в погледа й, но в крайна сметка успях само да й посоча стотинката, която току-що се беше освободила от притежателката си. С пренебрежение и гордост – дори бих казал глупост, - това момиче,  врътна гъз и  подмина, като остави монетата на произвола на съдбата, т.е. на мен. Не съзнаваше ли цената?! Или за хората монетите на дребно вече нямаха стойност?! За това ли ми се случваше често – да намирам толкова много стотинки?! Къде се загуби мига от насладата да се усетиш късметлия?! Толкова ли сме богати, че вече не се навеждаме?! Стана ми глухо, гледах към пищните форми, а те се отдалечаваха напред в бъдещето. Забих поглед в стотинките. Мамка му,  върнах се две крачки, наведох се и ги взех. Още същата вечер ги изхарчих. В магазина ме молеха за точно и аз не пропуснах да се освободя от тях. Поличбите. От баба си знам, че когато намериш пари на пътя трябва да ги изхарчиш.

Пътувах още малко в автобуса. Скоро щях да слизам. Погледнах през прозореца. На пръв поглед нищо особено, утро като утро. Но когато от един празен метален контейнер с отворен  капак изскочи в бърз овчарски скок пъргав и строен циганин, вече ми дойде в повече. На следващата спирка млада и ниска жена ровеше с пръчка в друг контейнер. Тази гледка не ме усмихна. Дори не знам дали ме натъжи. На по-следващата се качи баси дъртата изгърбена чернилка, но това си беше  НАЙ-ЯКИЯ НЕГЪР В УТРОТО със заредена до лудост усмивка. За малките истини нямах време да мисля, но те имаха време за нас.

 

Една следобедна събота (дори не знам как е правилно да се каже, вероятно съботен следобед би звучало по добре) с любимата вървяхме от източната страна на оградата на стадион Спартак. Помня че беше следобед, защото слънцето се обтягаше на запад, а гърба на Пикадили бе окъпан в цветовете му. Помня, че бях я прегърнал, защото все се оплакваше, че го правя рядко. Има едно място където пътя се стеснява. Там има контейнер, където служителите на магазина често изхвърляха отпадъци. Над контейнера се беше надвесила една женичка с къса косичка, с пола под коленете и вехто сако. Вида й неугледен и чорлав. Предполагам търсеше или храна, или картони, пластмаса, не се сещам вече за други клошарски ценности. Баси, тъпо е! Цялата схема е тъпа! До нея стоеше облечено в ученическа униформа хлапе. Имаше много чаровна усмивка, гъста коса и неповторима детска наивност, без която аз не бих могъл да живея. Държеше дълга пръчка и рисуваше някакви въображаеми неща във все още зелената лятна трева. Беше края на лятото и началото на учебната година. 

-         Днеска изпитаха ли те? – попита майката детенцето докато ровеше в кофата.

-         Ами не,  то госпожата… - и хлапето започна нещо да обеснява на майка си. После във въздуха се разнесоха едни думички от които настръхнах:

-         Мамо, мамо чакай да ти разкажа какво ми се случи…

-         Добре миличък, но не викай така.

 

 

 

Мамо, мамо… О, майко България, искам да поплача в скута ти…

 

 

с поклон, може би!
Разтърсващо е!!!

(защото друг път все съм се сдържала да ти го кажа, заради скалАта в гърлото) гръмовник си! Един такъв тихичко стъпващ, неочакван гръмовник. Нещо като дриииииин - с тиган по главата на ежедневието - само дето твоето не е тиган, а тъга. И не е по ежедневието, а по онова, с което всеки си мисли, че веднъж завинаги се е разправил - човешкото в себе си.


Благодаря ти, максималниче :)

Знаеш ли,едно от удоволствията ми е кафето сутрин+твоя нов постинг.
Връщам се при теб и те чета, когато имам мнооого време.
Не те посещавам когато забързаното ежедневие и тъпашките проблеми са ми легнали на раменете.
Странно е.
Ти си част от моето АЗ.
Хиксе,Хиксееее....:):):):)...хубав ден,слънчице!

Баси, днеска как се успах..
но когато отворя очи виждам, че никога НЕ Е КЪСНО.
Усмихнати мутри да сте и готини-мотини.
от мене имате две точки и запетая :)

защо си такъв мързеливец, а?
Знаеш ли кога беше 6.11.?
Пиши, де ;)

Айде появявай се, де! Ще вземе да свърши годината :)