„Нямам нужда, Нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима,
ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат.”

 

 

 

 

 

 

 

Вече четвърти ден не си говорим. Дори не искам да ровя Кой започна?, Защо?, Ама как? и прочие.

Сцена сме. И ТОЧКА. Сцена, пълна с ГОРДОСТ И ПРЕДРАСЪДЪЦИ. Всеки си готви КАКВОТО-ТАКОВА, гледа си в точката на пресичане и не събира две и две, за да разбере, че грешката е вярна и в живота резултатът винаги е ПЕТ. Мамка му. Мамка му. И пак, мамка му.

Общото ли?! Общото винаги е хлапето. То е което!!! Плаче ми се. Но засега държа…

 

Из Ден трети

Отключвам вратата. Събувам скапаните токчета. След тежък работен ден, СКРОИЛА СЛЕДОБЕДНИЯ ПЛАН, се превръщам в действие. Поглеждам любимия. Не казвам нищо. И той ми отвръща със същото. Взимам колелото на хлапето и забивам към яслата.

„Недоразумение!”,  си мисля аз, „Скапано недоразумение.”  и изтичам някак празна под напъпилите липи…

Недоразумението на света събрано в почти изхабено приятелство. Горчива тръпка на любов. Смазано безразличие. Думи обладани от дявола. Погледи, които пресичат глухо редовете на годините… Искам да умра, но заради хлапето…

 

Питам хлапенце:

-          Какво ще кажеш, да отразим едно мУренце?!

-          Мурету. – ме блъска с усмивка най-нежното детско гласче.

 

Търкам подметки и не след дълго сме издухани на буната. Един батко, съблякъл колелото си върху мекия пясък, си порка биричка на ръба на брега. Над него се рее ЕДНО ХВЪРЧИЛО ПЪСТРО. Детски поглед мил. Аз и лапетията, част от пейзажа.

Усмихвам се малко НА ХЛЪЦ. Правя се на най-пеканата майка на света. Но умирам. Умирам ви казвам хора. Онова чувство дето дере…

 

…Когато останеш сам няма кой да те прегърне.  Е, аз поне умея да прося!!! Не винаги ми се получава, но…

           

-          Мишле, аре мамо да направим ГУШ…

 

…и какво му трябва на едно хлапе, правим ГУШ.

Баси, много е гадно `тва майка ти да е слаба!!!  

Забивам скапан поглед в разпокъсаната облачност над Варна и СЕ СЪБИРАМ НЯКАК СИ.

HARD съм. Вече няма да клякам!! И между другото, засмивам се бясно, почти истерично, защото се сещам за едно заглавие, което прочетох наскоро в нета: „Хомосексуални пингвини се разделят заради женска.” Казвам си, Ето това е сериозен проблем, и продължавам нататък….

 

Из Ден четвърти

Вече свиквам с мълчанието. Все някой ще се набута КАТО ГО НАРУШИ. И други разни неща в мислите ми.  Драсвам няколко реда на някого на когото му пука за мен, освобождавам излишното от себе си. Поплаквам си малко.  Поглеждам към залеза, който все още е в зачатие, и знам, че съм лудо влюбена. Обичам те, въпреки раните. И дори не помня кой започна, защо и как се случи всичко.  Болката се ражда и умира КОГАТО ТОГАВА. Каквото и да се случи, на където и да погледна, ще поболи, ще поболи и ще мине.

Приказка за болката

В едно бурно лятно утро, с писъците на Ежедневието и в студения полъх на Безсилието се родила мълчаливата Болка. Не изплакала, не потърсила топлина и разбиране, просто се сгушила тихо в душите на Двама. Уж мъничка била, а изпълвала цялото време и цялото пространство, боляла до Безумие. Събирала бурни урагани Тъга и ветрове от Нещастие. Изпитвала Силата на жената, проверявала Слабостта на мъжа, после изсипвала градушка от едри зърна неясна мътна безпътица и гръмотевици от преплетени нерви. Тровела живота и почерняла дните.
Как да устоиш на мрачните набези на тази неканена гостенка, как да изпъдиш тази натрапница? Изпиваш една таблетка Време и чакаш. Да дойдат Прошката и Забравата. Ако не дойдат, преглъщаш мълчаливо сълзите и вземаш втора. След третата задължително идва мъртвото вълнение на Безразличието. А то хладнокръвно вихри въртопи, Болката пропада в някаква неясна Бездна, незнайно как появила се в Душата. Тогава спираш да усещаш, спираш да чувстваш. Ставаш Дърво. Плешиво и голо. До следващия Април, когато по скелета ти порастват нови усмихнати цветни пъпки Любов.

http://www.youtube.com/watch?v=xxtGQRCRVdc

лигни от живота. и истини някви. Интерпретацията на мига вкарана в сюжет. нали знаеш coacoa11, всеки си има своите болка и тъга, и рошава усмивка разбира се :) думите. те са си просто думи :) дъхът е който... така че - надъхвам те..
пак наминавай :)

вярно е, надъхваш ме :)
ще идвам пак да крада от рошавото...

Ден пети къде е?
Не свиквай с мълчанието.