Или 
Парцалите никока
не спират да се усмихват.
въпреки ВСИЧКУТУЙ :)

 

 

 

Това лято

на мода е доброто настроение…

 

Не съм сигурна какво точно се случва, но около мен е пълно с болка. Ровя в големите сини очи на Ирена и… и не знам как да й го кажа, но някак успявам да изцедя, че Животът е БЕЗУМНО ЩЕДЪР. На всякакви гадости. И радости. Тя се усмихва. Почти не говорим, но когато се случи все е нещо смешно и по лицата ни пълзят кратки, но шарени усмивки.

Злокачествен тумор. Изрязана гърда. И надежда. Надежда за НИКОГА ПО ВЕЧЕ.

Разменяме „face” и нея я изписват. Едва ли ще я видя някога пак, но вече знам, че обожава цветя и работи в цветарско магазинче.

Бях до нея. Бях в нея. Плаках с нея.

 

Никога и не съм предполагала, че по етикета на бутилка минерална вода, върху единственото болнично шкафче, което ми се полагаше, ще открия толкова много свежест. Вода от планината. Събрана в мократа ми усмивка. Не смея да изхвърля тази вече празна 1,5л. бутилка. Всеки път когато посегна с поглед към нея се усмихвам, защото:

„ТОВА ЛЯТО НА МОДА Е ДОБРОТО НАСТРОЕНИЕ”

Всъщност не е толкова трудно да продължиш, просто трябва ДА ПРЕГЛЪТНЕШ С УСМИВКА. СКАПАНАТА БОЛКА.

 

Когато настаниха Доби на леглото на Ирена ми беше странно. Мислех си, „Колко ли болка може да понесе едно легло?!” Чужда, близка, скъпа, разпиляна болка – събрана в кръпките на белите болнични чаршафи. Завит в тях Човек преосмисля картината, пренарежда пейзажа…

Добрина е усмихната млада жена, с ведро настроение и доброкачествен тумор. И с нея прекарвам точно толкова време, колкото и с Ирена. Когато имах силни болки те бяха до мен. Колкото и да стисках зъби, в крайна сметка болката винаги си правеше РАЗВОД С ВЪЗЕЛА (демек развързваше се) и се изсипваше от устните ми в тих стон. ЧАСТ ОТ МЕНЮТО ЗА ДЕНЯ.

С Доби си говорихме за това колко много жени са с тумор и чакат пред операционната зала. Бум на младите жени с рак на гърдата. Статистика. Статистика, която говори за една вече болна нация. Жалка картинка. Част от историята.

Естествено говорим по малко и за политика, за здравна система, за корупция, за Б.Б., за протестите в БГ… и за децата, слънцата на живота ни…

 

Днес е събота. Когато се сбогувахме с Доби непринудено й казах: „Радвам се, че се запознахме.” След това се ухилих зверски. И двете знаехме защо! Щеше да е по добре да се бяхме запознали някъде другаде, а не в гръдна хирургия.

Останах сама. В стая, която не диша. Минава малко време. Откачам маркучето с вакум и няколко мига съм ДВИЖЕНИЕ (казват, че Човек откривал своя път вървейки)

Опитвам се да видя морето. Имам някакъв шанс, но всичко се мие в маранята на града. Струва ми се, че съм тъжна, но сигурно грешах. Човек понякога прави погрешни преценки и се вкарва във филми. От друга страна пък, ПОНЯКОГА СЕ ПРАВИМ НА ЕБАТИ ТВЪРДИТЕ, А КОГАТО ОСТАНЕМ САМИ НЯМА КОЙ ДА НИ ПРЕГЪРНЕ.  Хлапето ми липсва ужасно. Чефо казва, че често се сещал за мен и малкият ме търсел: „мама, мамо..” Не ми го водят на свиждане, за да не го разстройвам, но, о, Боже, как само искам да го стисна в прегръдката си.

А Галата зелена се разгъва в мокрото на погледа ми.

 

О, блажена вечер!

Прегръщам те Варна,

с очи

потънали в хоризонта на едно въображение обляно в лудия залез…

О, блажени да са птиците,

които не ме изоставиха

и се рееха в моето болно ВЪТРЕ,

за да не забравям, че УТРЕ е в мен.

И дишам…

О, блажени сини мои меки и леки морски вълни! -

докосвам ви едвам в пейзажа на вечерта

и разтварям,

като че сякаш  кориците на стара книга,

короните на  няколко бука.. и те пипам Море! Аmore! И дъх.

Зад бляскавите реклами на HAPPY съм хепи.

Утре ще съм ИЗВЪН тези пропити с кръв и болка стени и ще прегръщам бъдещето стъпка по стъпка, ТАКОВА КАКВОТО Е.

Люлея се в теб Варна.

Пилея се в зарята на твоя август.

Лудостта ми. В думите е развратна целувка. И няколко капки шадраван.

Една тераса, която събира гълъби.

Едно небе, което разбира очите ми.

О, блажена вечер,

събуждаш толкова много в мен…

 

Горе в ортопедия Евгени лежи и пъшка изпонатрошен, целият в гипс и хиляди други сложнотии. Дори не мога да се кача да го видя. Чакам Тони всеки момент да ми дойде на свиждане, а се чувствам като: „Приятно ми е, г-н Баси Тъпото”

Тони казва, че е отслабнала и косата й пада от нерви и грижи по Евгени. Лудостта на един моторист превърна в катастрофа живота й.

Един любим  и една любима,

и ултиматумът: „Или моторът или аз”, казва Тони.

Изборът: „Ти”,  прошепва Евгени.

Казват, че няма БИВШИ. Дано Женя спести на Тони онези страхове, които се реят между стените на Бъдещето. Свободата и Любовта израстват в битка. Каквото и да означава това. Беше дошъл моментът да се съберат и да оцелеят, за да продължат пътя си вървейки.

 

Тони още не е дошла, но искам да я прегърна. Моля се само да не се разплача.

 

А цяла нощ се лутам между различните нива на летищни терминали.Чакам асансьори, натискам копчета, прескачам пътници и багаж, и все бързам за онзи самолет, който ще ме отнесе там където ще бъда щастлива.

Когато се събудих тя стоеше пред мен. Усмихнах се по default. И все пак,

ТОВА ЛЯТО НА МОДА Е ДОБРОТО НАСТРОЕНИЕ.

 

Пламенка лежеше и просеше малко ДОБРО НАСТРОЕНИЕ по устните си. Накапах я с пръсти. И си тръгнах, ЗА ДА НЕ СЕ ВЪРНА НИКОГА ПО ВЕЧЕ. ЗАД ТОЗИ ПРАГ..

Ако всичко това е истина, а не художествена измислица, от цялото си сърце ти пожелавам да минеш през този Ад и да излезеш по-здрава от всякога.., защото на мода е доброто настроение...

Бъди!

Хиксе, това лято на мода е.....нали? :)
Случката ти е бръкнала в душата, а ти си го написал така,че да стисне четящия за гърлото.
Болести и съдби хиляди. Да можеше само да помогнем на всички нещастни хора....само ако можеше....

окей съм.
бръкна ми Джоуси, да. Тераса до тераса. Общото на граница. Балкон. И хоризонтът. Тази жена разказва... А аз бях един парцал, който се правеше, че ги разбира нещата...
от всичкуту туй, аз се отървах най-леко: категорична забрана да дърпам цигарките, ъъ, кьофтинг малко, но не е толкова страшно да изхвърлиш стария навик :)
пп: не можем да помогнем на всички нещастни.. но можем да дишаме с тях.