Заглавието не е задължително.

 

 

 

Улици. Пъстри и всякакви.

Тротоари. Витрини. Души.

А аз измервам съдбата

като събирам чужди следи.

 

НЯКОЙ разхвърля в краката ми - луди усмивки, искри.

От време на време посритвам

и изтърваните от този Някой две-три бързи лъжи…

ДРУГ пък тъпче напушен в тревата…

ТРЕТИ кротичко рови в боклука

 

и търси

 

ТАМ

 

луди идеи,

трохи,

пластмаса,

дрехи,

метални тръби,

 

за да закърпи с тях черните дни.

 

Бъдеще някакво.

Настояще.

История.

Или скапана еуфория.

 

Бам.

 

Минало незабравимо.

Граматика и лайна.

Времена и падежи.

И тра-ла-ла.

 

А някаква си Магнолия е разцъфнала като в роман,

но ДРЪЖКИ,

ако си мисли, че ще започна вътрешно да се ям…

 

Но на кой му пука

 

ЗА ВРЕМЕНАТА?!!,

За Магнолия,

За тревата,

За лъжата,

За искрата,

За Някой,

За Друг,

когато този Трети вижда в Бога боклук.

а в дявола една голяма РУСКА РУЛЕТКА.

 

Шанс, а?!

 

(извинявай Боже, но без теб не може(м)..

вземи пий едно кафе, събуди се

и сътвори

онзи свят пълен с чудеса и мечти,

а ние ще ти благодарим

и по пътя с тебе ще вървим. Амин.)

 

аз съм слаб (не умея да се моля),

но и няма да ти споря…

само казвам,

каквото ми е на сърцето, такова ми е на устето…

а ти Боже ми бери гайлето. (ама друг път) Нали?! Прости.

 

Има

 

Хора..

и хора,

и хора…

 

И кучета,

и котки,

и чужденци…

 

Всички газим по равно в земята,

но мерим различно

 

тръните,

любовта,

болката,

радостта…

 

Бъркам в джоба – ташак…

Но все пак пич, ей ти два кинта

за малко цвят на оградката,

Че виж на кво е заприличала площадката…

(детската)

 

За децата

по земята,

които ни бъркат дълбоко в душата

нека мирише

на пролет, на лято и есен,

нека и зимата да е като песен…

 

ех, ама и тая ебана рима.

Няма ли край бедността, за да напиша нещо и за любовта...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато срещнеш някого веднъж може и никога по вече да не го видиш, но ако го срещнеш втори път, то задължително ще го срещнеш и трети… Всъщност, това изречение което прочетохте току-що се роди от мен точно в този миг и в никой друг, но ми прозвуча така стряскащо познато, че нямаше как да не осъзная и пизная, че е плод от мисъл, която прочетох преди време в една книга, която, о, Боже, как й беше името?!, но определено звучеше подобно или по точно ето така (цитирам по спомен оригинала на мисълта): „Когато нещо ти се случи веднъж, то може и никога да не ти се случи отново, но ако ти се случи втори път, то със сигурност ще се случи и трети.”

 

Та,

 

така наречените куфарни търговци, част от Тротоара на деня, бяха заели нисък старт. Кофички с плодове. Градински цветя – пъстри и ПЪСТРИ; яйца, мляко, домати и мед; всичко за което се сетиш; и орехи, разбира се – цели и изчистени, няма черупки, няма тън мън, няма шест пет. Не бях виждал, да си призная, точно такава опашка от хора – шест, че и по вече души чакаха ред, за да си купят белени пресни орехи. На тясното тротоарче беше настанала такава суматоха, че човек трудно би се разминал сам, а камо ли и с хлапе на колело и топка под мишница. Все пак, подминах ги с лека усмивка и си представих моите орехи, които вече втора или трета година си стоят във все същия мрежест чувал и чакат някой да ги счука и да ги СЧУКА.

 

Продължих нататък. Пазарът, хаосът, дори денят бяха зад гърба ми.  Не разминавах никой и никой не ме подминаваше. Над мен - песента на есента в клоните на едни високи дървета, а в краката ми – хладната сянка на настъпващата вечер. Тогава го видях – слаб мъж, в кафяви, много тесни, дънки. Черно яке. Раница, която лежеше върху повдигнатите от корените на дърветата плочки, а върху нея – две пластмасови кофички пълни с, извинете не се загледах добре, но мисля, че бяха пълни с финап. Мъжът наведе глава и протриваше леко ръце, като че му беше студено. Аз го познах. Виждал съм го и друг път. Всъщност, няколко пъти, вероятно по-малко от десет, но повече от пет. Обикновено рови в сивите мазни и смрадливи контейнери. Запомних го, защото ми направи впечатление. Слаб, кротък, с някак смирено до болка лице и сърце. Но никога не съм го виждал пиян (за разлика от „другите”, които са осмърдили трафото на джибри, но нека не прозвуча като съдник, все пак всеки си има своя хоризонт и ни най малко аз съм човекът, който да чупи линията и пейзажа).

Та това момче, вероятно по-голям от мен с не повече от 6-7-8 години, тази вечер продаваше финап. Един Бог само знае от къде го е събирал, брал, друсал или крал. За последното се надявам, че не е вярно, но… Но ми стана свито. Много свито. Почти се разплаках, но не точно. Заболя ме. Тъгата е много странно нещо. Гледаш в чуждата болка и нищо – едно голямо нищо.

Нищо не можеш да направиш.

 

 „Baby, не можеш да спасиш света.”, си спомням цитат от Dirty Dancing…

 

Съдбата ли?! Тя е просто една госпожа, която си играе с огъня.

Каква ли е била неговата спатия?! Кои камъни е избрал – белите или черните?! Дали някой му е чел африканки приказки?! И къде е сега този Някой.

 

Както казва Светлозар „Лятото свърши, да живее лятото.” Дори и да не го е казал, на кого му пука всъщност казал ли го е или не, но  ако го е казал, мисля че би му подхождала една такава свежа  лятна фраза. След всяко черно нещо, човек се нуждае от глътка топла мисъл, която да изтрива, да забравя…

А Светлозар носи много лъчи в усмивката си и в онзи момент, когато подминавах бедняка, исках да си представям Светлозар. Като че исках да измия „черното нещо” , което подминах с нещо позитивно и пълно с енергия.

 

Светлозар е як младеж, не знам на колко е, но ако е на толкова на колкото всъщност не е, то годините не му личат. Работи на летния театър, по скоро работеше, защото от два-три дена е free по тъч линията и каза, че ще се отдаде на максимална почивка. Разказвал ми е какви ли не невероятни истории от своето детство, и то винаги с такава наивност и страст. Как да не се вдетиниш покрай него.  

 

А Валя,

 

Валя има две златни рибки. Обеща да ги подари на сина ми, но аз отказах. Как се случи с нея ли?! Ами тя работи в едно закътано малко ксероофисче. Няколко месеца пътят ми минаваше покрай нея. Напълно бях наясно със себе си, че познавам тази жена, но се правех, че не е така. Никога не я поглеждах, когато знаех, че тя ме гледа, и си повтарях, че не съм готов за това, че вероятно тя не ме помни, че ще изглеждам смешен, ако просто така отида и й кажа: „Здрасти, познай дали не ме познаваш?! Пети, шести клас, нещо да ти говорят, а?!” Струваше ми се шантаво.

Но в крайна сметка аз съм си шантав. И един ден просто спрях и я заговорих; казах й че я познавам и се оказа, че ТО НЕ БИЛО СТРАШНО, ВЕ ЕЙ… стига да го поискаш.

 

 

С Антоний и Васо се запознах в детския кът. Покрай хлапето.

 

За Антоний аз съм от редовните бащи или майки, т.е. от редовните клиенти, и затова, по негово усмотрение ми се полага някоя и друга гратис обиколка, примерно на експреса, е, не на мен де, на сина ми. Докато хлапето нахилено до уши се вози, с Антоний бръщолевим глупости разни и е забавно. Малко му се издразних, да си призная честно, защото в един от разговорите ни се изтърва като каза, че Бургас бил светлинни години пред Варна, но не му спорех, защото трябваше да го напердаша, естествено на шега.

-         Много са напред, човек, наистина, много са напред. – това бяха думите му.

 

А Васо,

 

С Васо бяхме на:

- Дай пет човек… - каза Васо първия и последен път, когато го видях.

- Що ве?! – недоумявам но давам петак. И пляс.

- За баткото. На 21 съм човек, а тука разни натокани майки и ала бала стринки, лели, вуйни-хуйни, тръгнали да ме чичьосват. „Дай на чичкото картата, маме!” или „Ей, чичо колко точки е?” Как съм им се впрегнал, ако знаеш човек.

 

Аз се смея на лудо. В крайна сметка по-връз старичък съм от младежа Васо, но ако и мен вземат да ме чичьосват сигурно тънко ще полудея.

Та и от Васо имахме гратис обиколка на съоръжението.

 

 

Това лято се запознах и със сина си. Малко е сложно да го обесня, но дори и няма да се старая. Понякога си мисля, че всички души, които искат да се преродят, докато стоят на опашката за майки и бащи, правят своя избор.

Синът ми е живял в Абако, това е на Бахамските острови. Казвал се е Коце. Дишал е от океана.  И когато го попитах как се е казвала майка ти, той ми каза: Обичам те.

 

 

 

Всъщност,

 

Улици,

Тротоари,

Витрини,

Души

 

Някой Някого гали,

 

А Друг се държи

 

за главата,

за сърцето,

и за там където

дори не го боли…

Дупето?!

 

Докато Трети

рови и се мъчи отново да съгради

това което

му бе отнето,

дали от Вятъра на промяната,

дали от Съдбата,

един Господ знае какъв камък е бил скрит в торбата

(бял или черен)

Такъв е светът…

Обичам да те чета!
Радвам се, че съм се появила тая нощ по едно и също време с тебе...
Вади камъка от торбата, хвърляй го във водата и гледай кръговете...
Никога няма да се допрат, но по-важното е че ти ще си хвърлил камъка!
Сърдечен поздрав иииии... си бъди все такъв... абеее Готин!

Ели

Ели, с дантели... или с кордели, все тая, :))) Сигурно щях да ти целуна ръка, ако съдбата бе решила това, но от ТУК мога само да ти се усмихна, и ще го направя СЕГА ;))

ама готин ;-) Хора като теб, правят света по-шарен, а аз обичам да ми е шарено.

Поздрави!

Радост ми е да те прочета, голяма... пълниш ми сърцето, душата и усмивката.
И продължавам да съм мнооого влюбена в тебе, признавам си го официално:))

си маххххимален :)

Улици, тротоари, витрини, души, есенни разни дървета, море....
Хиксеее, как побираш всичко това само в едно сърце?
Поздрави, мило,направо - си те обичам.