Най-четени
1. zahariada
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
29.10.2010 11:11 -
Недочакано бъдеще в цветовете на Залез
НЕДОЧАКАНО БЪДЕЩЕ В ЦВЕТОВЕТЕ НА ЗАЛЕЗ
или
нека да съм подзаглавие
ЖЪЛТ СПОМЕН ИЗРОВЕН ОТ ЕДНО ИЗТЪРВАНО МИНАЛО
...Опашката на гущера
държа в ръка,
но изтървах мига,
за да ти подаря безопасността...
Знам какво е да искаш да подариш нещо на любим човек, но да си пропилял Възможността, да си я пуснал да изкапе - някъде там - във Времето. Момента се измива разпилян небрежно в едно НЕДОЧАКАНО БЪДЕЩЕ. Опаковал си ситно подаръче, стискаш го в шепа. И гледаш влажно. Гледаш жадно. За друга Възможност. Искаш да си още един шанс. А всъщност си ЖЪЛТ СПОМЕН изровен от едно ИЗТЪРВАНО МИНАЛО.
Хващам се да мисля за нея ТОЛКОВА ЧЕСТО, КОЛКОТО Е НЕОБХОДИМО. Понякога плача. Понякога посягам с ръка. Но не я докосвам. А понякога просто гледам празно. НА НЯКЪДЕ.
Часът е късен. По булеварда все още ръмжат двигателите на градския транспорт, но със всяка изминала секунда Нощта изсмуква звука и го превръща в най-обикновена Тишина. А аз рисувам панделка - най-красивата панделка - и се правя, че ми е лесно. Всъщност, трудно ли ми е?, питам се...
(И) Няколко часа по рано. И пак аз. В компанията на едно очарователно малко момиченце, и топлата усмивка на неговата майка. Пилеем се в следобедни закачки. Въргаляме се в цветовете на килим. Правим "ей такива" стъпчици, които - повярвай ми - не са по-дълги от осемнайсет-двайсет-двайсет и два сантиметра. Имаш красива внучка. Искам да ти го кажа. Казвам го. Но и ти се разпиля в залеза на младостта. ТОЛКОВА МЛАДА.
Часовете са си часове. Търкалят се, и аз с тях.
Вече съм БАГАЖ в сивото на кола. Никол и Дани са пакет на задната седалка. И сме пътници. Правим "чао" в купе на моята любима майчица и съм ЗАДАЧА да ги изхвърля, тях двечките, - ама без много-много да ги боли - по адресна регистрация. Правя го. Дани държи ръчичката на малката Ники и се правят на махало за довиждане през външното на джам. А аз се хиля тъпо в купето.
Оставам сам. ИЗПЪЛНЕН СЪМ ПО ЗАДАЧАТА. И потеглям към дома. И съм мисъл ПАК, в купето на колата: "Тази вечер любимата е УГОВОРКА с приятелки", и ми се прокрадва една елегантна идейка дали да не свия към плажа, и да се нагълтам с МОРЕ. Усмихвам се. Днес не ми стиска. А и без това обещах да й направя пиперки на фурна, и да я закарам до клуба. Четвъртък е.
Влюбен съм в усмивката й. И докато карам (все още към дома) осъзнавам, че я имам по устните си, в очите си, в ръцете си, дишам я, разхвърлям гласа й в слух. И се пилея във всяко нейно вдишване и издишване. Въпреки всичко. Тя е моята Любов. Замислям се: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."
Представих си се старец - някъде на 80-85 години (Оптимист!) - и моята побеляла 77-82 годишна Любов. Все още млада. Въпреки годините.
Усмихнат съм, защото току-що съм изровил от онова ИЗТЪРВАНО МИНАЛО последното изречение от предходния абзац: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."
Ръцете ми треперят леко от паркинсона, но това не ми пречи да държа ръката й. А тя пилее усмивка по дълбоките ми бръчки. Но е Жива. Все още.
Спирам да си представям...
На няколко пъти се усещам, че съм НЕ ПРОСТО НА КОСЪМ ДА ЛИЗНА ТРОТОАРА, а направо ЩЯХ ДА МУ ЗАБИЯ ТАКЪВ РЪБ, и да му доукрася изкъртената физиономия. Но се вкарах на време в пътя. И този кофти момент остава зад гърба ми, както и все още зеления парк, както и Дани и Ники, и готината усмивка на майка ми, както всичко, което БЕШЕ.
ТОГАВА СЕ СЛУЧИ.
Виждах моста. Погалих очите си в простора. Дрогирах се както аз си знам. И ПАК щях да се вкарам в БЕЛЯ - за две бройки дъ съ гътна без да искам, щот съм такъв зяпач, дет `нит съ води, нит съ кара`...
Дъхът ми секна в някакъв ненаситен кеф. Небето ме открадна в поглед. Бях стъпка върху спирачка и свих в посока Море (можех да свия и леко у лево, но реших да не вдигам ИЗЛИШНО адреналина на тоя зад мен).
Загубих се в Небесата. Гълтах пейзаж. Цветът е разлят розов. Изсипан в Залез. Влюбих се разплакан в Гледката. И исках да й я опаковам в рисунка и да я накарам ДА ДИША ЖИВА ЗАЛЕЗА. Но не ми се получи. Спомен съм в цвят. Любима е в розово. А аз съм написан в импулс, и бъркам в бедното на речник. Не мога да събера ненаситния си поглед в бялото на хартия, но съм подарък по една жена, която си отиде толкова млада, но и толкова силна въпреки всичко.
За теб съм опаковал в нарисувана панделка МОИТЕ ПЪСТРИ ОЧИ В МИГ СЪБРАНА ГЛЕДКА.
И искам да съм цитат от човек, който погледна италианското небе и подари на една красавица следния израз: "Твоите очи, къс от небето безкрайно".
Изкапах в Залеза. За мъничко така. Млад. Но жив. И ти шепна "Имаш прекрасна внучка".
Красотата отклонява от пътя. Но за кратко.
Вече съм у дома. Изписан неразбрано, но усмихнат. Имах нужда да го направя. И ПАК, да бъда за мъничко така с теб.
Въпреки Смъртта
се усмихваше силна.
Помня. И заспивам лек.
или
нека да съм подзаглавие
ЖЪЛТ СПОМЕН ИЗРОВЕН ОТ ЕДНО ИЗТЪРВАНО МИНАЛО
...Опашката на гущера
държа в ръка,
но изтървах мига,
за да ти подаря безопасността...
Знам какво е да искаш да подариш нещо на любим човек, но да си пропилял Възможността, да си я пуснал да изкапе - някъде там - във Времето. Момента се измива разпилян небрежно в едно НЕДОЧАКАНО БЪДЕЩЕ. Опаковал си ситно подаръче, стискаш го в шепа. И гледаш влажно. Гледаш жадно. За друга Възможност. Искаш да си още един шанс. А всъщност си ЖЪЛТ СПОМЕН изровен от едно ИЗТЪРВАНО МИНАЛО.
Хващам се да мисля за нея ТОЛКОВА ЧЕСТО, КОЛКОТО Е НЕОБХОДИМО. Понякога плача. Понякога посягам с ръка. Но не я докосвам. А понякога просто гледам празно. НА НЯКЪДЕ.
Часът е късен. По булеварда все още ръмжат двигателите на градския транспорт, но със всяка изминала секунда Нощта изсмуква звука и го превръща в най-обикновена Тишина. А аз рисувам панделка - най-красивата панделка - и се правя, че ми е лесно. Всъщност, трудно ли ми е?, питам се...
(И) Няколко часа по рано. И пак аз. В компанията на едно очарователно малко момиченце, и топлата усмивка на неговата майка. Пилеем се в следобедни закачки. Въргаляме се в цветовете на килим. Правим "ей такива" стъпчици, които - повярвай ми - не са по-дълги от осемнайсет-двайсет-двайсет и два сантиметра. Имаш красива внучка. Искам да ти го кажа. Казвам го. Но и ти се разпиля в залеза на младостта. ТОЛКОВА МЛАДА.
Часовете са си часове. Търкалят се, и аз с тях.
Вече съм БАГАЖ в сивото на кола. Никол и Дани са пакет на задната седалка. И сме пътници. Правим "чао" в купе на моята любима майчица и съм ЗАДАЧА да ги изхвърля, тях двечките, - ама без много-много да ги боли - по адресна регистрация. Правя го. Дани държи ръчичката на малката Ники и се правят на махало за довиждане през външното на джам. А аз се хиля тъпо в купето.
Оставам сам. ИЗПЪЛНЕН СЪМ ПО ЗАДАЧАТА. И потеглям към дома. И съм мисъл ПАК, в купето на колата: "Тази вечер любимата е УГОВОРКА с приятелки", и ми се прокрадва една елегантна идейка дали да не свия към плажа, и да се нагълтам с МОРЕ. Усмихвам се. Днес не ми стиска. А и без това обещах да й направя пиперки на фурна, и да я закарам до клуба. Четвъртък е.
Влюбен съм в усмивката й. И докато карам (все още към дома) осъзнавам, че я имам по устните си, в очите си, в ръцете си, дишам я, разхвърлям гласа й в слух. И се пилея във всяко нейно вдишване и издишване. Въпреки всичко. Тя е моята Любов. Замислям се: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."
Представих си се старец - някъде на 80-85 години (Оптимист!) - и моята побеляла 77-82 годишна Любов. Все още млада. Въпреки годините.
Усмихнат съм, защото току-що съм изровил от онова ИЗТЪРВАНО МИНАЛО последното изречение от предходния абзац: "Не искам да те загубя. Никога. Млада."
Ръцете ми треперят леко от паркинсона, но това не ми пречи да държа ръката й. А тя пилее усмивка по дълбоките ми бръчки. Но е Жива. Все още.
Спирам да си представям...
На няколко пъти се усещам, че съм НЕ ПРОСТО НА КОСЪМ ДА ЛИЗНА ТРОТОАРА, а направо ЩЯХ ДА МУ ЗАБИЯ ТАКЪВ РЪБ, и да му доукрася изкъртената физиономия. Но се вкарах на време в пътя. И този кофти момент остава зад гърба ми, както и все още зеления парк, както и Дани и Ники, и готината усмивка на майка ми, както всичко, което БЕШЕ.
ТОГАВА СЕ СЛУЧИ.
Виждах моста. Погалих очите си в простора. Дрогирах се както аз си знам. И ПАК щях да се вкарам в БЕЛЯ - за две бройки дъ съ гътна без да искам, щот съм такъв зяпач, дет `нит съ води, нит съ кара`...
Дъхът ми секна в някакъв ненаситен кеф. Небето ме открадна в поглед. Бях стъпка върху спирачка и свих в посока Море (можех да свия и леко у лево, но реших да не вдигам ИЗЛИШНО адреналина на тоя зад мен).
Загубих се в Небесата. Гълтах пейзаж. Цветът е разлят розов. Изсипан в Залез. Влюбих се разплакан в Гледката. И исках да й я опаковам в рисунка и да я накарам ДА ДИША ЖИВА ЗАЛЕЗА. Но не ми се получи. Спомен съм в цвят. Любима е в розово. А аз съм написан в импулс, и бъркам в бедното на речник. Не мога да събера ненаситния си поглед в бялото на хартия, но съм подарък по една жена, която си отиде толкова млада, но и толкова силна въпреки всичко.
За теб съм опаковал в нарисувана панделка МОИТЕ ПЪСТРИ ОЧИ В МИГ СЪБРАНА ГЛЕДКА.
И искам да съм цитат от човек, който погледна италианското небе и подари на една красавица следния израз: "Твоите очи, къс от небето безкрайно".
Изкапах в Залеза. За мъничко така. Млад. Но жив. И ти шепна "Имаш прекрасна внучка".
Красотата отклонява от пътя. Но за кратко.
Вече съм у дома. Изписан неразбрано, но усмихнат. Имах нужда да го направя. И ПАК, да бъда за мъничко така с теб.
Въпреки Смъртта
се усмихваше силна.
Помня. И заспивам лек.
Следващ постинг
Предишен постинг
Истинско. Благодаря ти!
цитирай"Красотата отклонява от пътя." Тя е Животът, а той е пътят!
цитирайистинско malchaniaotnadejda7, много истинско..
mun4o59, а на тебе как ти се хиля, готину така, тъй дъ знайш, ббез дъ съ майш :p
А Красотата, тя е сентенция, границите й не са в моята власт, но и ти си я събрал в едно изречение :)
цитирайmun4o59, а на тебе как ти се хиля, готину така, тъй дъ знайш, ббез дъ съ майш :p
А Красотата, тя е сентенция, границите й не са в моята власт, но и ти си я събрал в едно изречение :)
днес не ме бива коментарно, не знам какво ми стана, но разпилях думите някъде из текста.... Нооо ми се прииска да ти подаря малко от слънчицето и детските усмивки, които събирах досега :)
цитирайИ мноу готини усмивчици, шъ знайш, напрау съ кът баскетболни забивчици :p
благодаря ти момиче, и нали знаеш нахилен съм готин, а аз съм готин. Те, кахърите, и те като Красотата, за кратко СА.
аре, бъди лимка и дъ съ пилейте, с децата.
:)
цитирайблагодаря ти момиче, и нали знаеш нахилен съм готин, а аз съм готин. Те, кахърите, и те като Красотата, за кратко СА.
аре, бъди лимка и дъ съ пилейте, с децата.
:)
6.
simha -
Визуалност от "МИГ СЪБРАНА ГЛЕДКА" в пъргавия кадър
29.10.2010 15:03
29.10.2010 15:03
красотата .
цитирайЕдинственото, което те спасява, е безкрайния залез, който сияеше оранжеворозово чак зад изтока и не остави и снежинка по зачервеното лице на планината... Ти си бил, значи!
цитирайтопличка наметка върху едно настръхнало - защо така - си. Сам по себе си...
цитирай:)
цитирай4ovekooo!...ima li o6te takiva hora kato tebe!?
napravo mi se reve:))))
цитирайnapravo mi se reve:))))
Може ли да се пръсна по един цитат:
"Медитацията випасана учи, че тъгата и неудобството са неизбежни в живота, но ако успееш да се задържиш неподвижно достатъчно дълго, с времето ще осъзнаеш истината, че всичко ( и неудобно, и чудесно) в крайна сметка отминава.
"Светът е изпълнен със смърт и разруха, затова, като знаят колко е нетраен, мъдрите не го оплакват", се казва в древно будистко учение. С други думи: свиквай с него."
Не съм толкова краен като мъдрите, но е факт: "С други думи: свиквай с него."
Нека приливаме в състояния. Не искам да стоя неподвижен дълго време. Но съм и нарушение по ФАКТА - оплаквам го (света), понякога :)
цитирай"Медитацията випасана учи, че тъгата и неудобството са неизбежни в живота, но ако успееш да се задържиш неподвижно достатъчно дълго, с времето ще осъзнаеш истината, че всичко ( и неудобно, и чудесно) в крайна сметка отминава.
"Светът е изпълнен със смърт и разруха, затова, като знаят колко е нетраен, мъдрите не го оплакват", се казва в древно будистко учение. С други думи: свиквай с него."
Не съм толкова краен като мъдрите, но е факт: "С други думи: свиквай с него."
Нека приливаме в състояния. Не искам да стоя неподвижен дълго време. Но съм и нарушение по ФАКТА - оплаквам го (света), понякога :)
що не мога и аз така да пиша...
Всъщност, исках да кажа, че ми хареса, интересен стил на писане и мисъл!;-)))
П.П.Малко ме заболя, и малко се натъжих!
цитирайВсъщност, исках да кажа, че ми хареса, интересен стил на писане и мисъл!;-)))
П.П.Малко ме заболя, и малко се натъжих!
много да са усмивките, нали :)
i пп: нежна СИ ИЗПИСАНА. прочетох те усмихнат :)
цитирайi пп: нежна СИ ИЗПИСАНА. прочетох те усмихнат :)
И аз станах сълза...по залеза.
цитирайКрасива сълза СИ.. Роса.
пп: аз вече се хиля, знайш мъ къв съм, ни мой мъ държи мен дългу :)
цитирайпп: аз вече се хиля, знайш мъ къв съм, ни мой мъ държи мен дългу :)
Търсене
За този блог
Гласове: 3736
Блогрол